Олег стана нещо твърде приказлив. И окончателно изтрезня. Стават чудеса! А Саша пък, обратно, направо заспиваше. И най-накрая с проницателния си ум Олег съобрази:
— Хайде, Саша, върви почивай, а пък аз все пак ще си тръгвам. Как мислиш, нормално ли изглеждам? Или да си извикам шофьор? Ако ме засече катаджия?
— Ще караш нормално — няма да те засече. Не се блъскай в дясната лента и не се дърпай наляво. Застани зад някой мерцедес и дръж дистанция.
Не се знае какъв шофьор е днес Олег, помисли Турецки, виж, Кирка нямаше да задава подобни въпроси. Той е шофьор, има дарба направо от Бога. Хем е само с пет години по-голям от Олег, но е успял да опита какво е да си изкарваш хляба с пот. Може би затова го цени бившият му, така да са каже, доведен баща, взе го от икономическия институт в кантората си, където Кирил започна работа след отличната защита на дипломната работа. Впрочем сега професията икономист е едва ли не най-главната в горчивата постсъветска действителност. А преди десетина-петнайсет години — какво? Счетоводство? Ами! Май каквато е икономиката, такива са и изискванията към кадрите. Но генерал Марчук явно не беше глупак, щом до пенсионирането си се занимаваше с кадровите въпроси в Комитета. А на тази служба не слагаха кого да е.
— Аз тръгвам, Саша! — Олег лекичко тръсна длан във въздуха, вдигна от облегалката на стола дългия си светъл шлифер с пуснат отзад колан, както ги носят сега богатите контета, потупа Саша по рамото: — Не забравяй да се обаждаш, звъни, оставих ти визитката си — той посочи с пръст към другия край на масата, — а аз си отивам. Работа, Саша…
Напълно трезво тръгна към антрето — висок, красив, дявол да го вземе! Турецки се усмихна след него и измърмори: „Макар че и ние не сме за изпускане и също си имаме ръст, обаче къде ще го стигнеш това младо поколение! Но никак не му завиждам, ама никак.“
Саша не чу как вратата хлопна, защото с удоволствие протегна краката си върху дивана, където седеше, и отметна главата си на високия и мек гръб — обгръщащ и успокояващ, утоляващ тази… как беше, а, все едно, хубаво е…
Не разбра какво беше всъщност — дали сън, или някакъв ясен спомен. Турецки изведнъж се оказа на футболното поле в Тарасовка. Той прекара топката по самия ръб и много внимателно я подаде на Кирка. А той, с мръсна тениска, разрошен, потен, но ловък, як, я запрати във вратата с изключително точен удар. Гол! Друг път! Олег, нищо че е толкова силен дългуч, измъква неспасяемата топка, абе — направо изпод гредата! И макар да съжалява за незабития красив гол, вътрешно Саша се зарадва заради Алка-Олег. Нали сутринта момчето прочете името си в списъка на кандидат-студентите, приети в юридическия. И то в Московския университет, откъдето пое самостоятелното си плаване неговият приятел, покровител и в някои отношения дори учител, например по самбо. А кой е този уважаем човек, на когото Олежка е готов да подражава? Това е, нека знаят всички, самият Турецки… Но съдията свири, значи сега Олежка ще бие от вратата. Пак свири този досаден съдия, местен жител, семейство Марчук-Романови за кой ли път наемат за през лятото вилата му. „Спри да свириш!“ — извика Турецки и… се събуди.
„Да те вземат мътните, Грязнов, с твоя проклет телефонен секретар!“
— Саша, спешно, чуваш ли? Спешно ела в прокуратурата!
Гласът е на Костя Меркулов. Неговият тембър не може да се сбърка с ничий друг.
— Какво ли още се е случило? — замърмори Турецки. — Не са ме изчакали значи и все пак са убили главния? А сега не знаят на кого да стоварят вината? Та аз не бях там! Има свидетели… въпросният Олежка. На него ще му повярват, той живее в Белия дом…
Но смехът си е смях, а в този неугледен вид днес няма работа в прокуратурата. Не си е враг. Той си е приятел, но от това не му става по-леко. Трябва да съчини нещо, и то бързо. Виж, да беше вече в отпуска, тогава друга работа. Но засега има само заявление с автографа на Костя, разрешаващ на Александър Борисович Турецки дългоочакваната отпуска в чужбина.
Той се замисли: да отиде или да съчини подходяща „версия“? Изобщо в дадения момент, както веднага разбра, трябва отначало да се пъхне под прохладния душ на Грязнов, понеже само такъв имаше в дома на Слава. Вече е октомври, а тези хитреци от жилфонд са изключили топлата вода. Ами да, капе нещо топличко. Разбира се, водата е хубаво нещо, но тя не стига. Саша дълго тършува из бюрото на Слава, за да намери от хапченцата „антиполицай“, но не откри такива. А имаше, съвсем сигурно си спомняше… Затова пък намери „алка зелцер“ и от скъпия аспирин „упса“. Без да му мисли много, пусна в чашата с вода две „алки“ и един аспирин. В чашата всичко зафуча, закипя и Саша изпи не без отвращение възкиселата газирана гадост. След това вече можеше не само ясно да съобразява, но и спокойно да прибира остатъците от пиршеството по масата, с други думи, да изхвърли на боклука празната бутилка, бурканите и угарките от пепелника.