3
Точно в 8.00 един червен локомотив плавничко изтегли изпод стоманените сводове на Ленинградската гара керван от червени вагони със златна ивица над прозорците и със златни надписи: „Червената стрела“.
„Главспецремстрой“ изчака две минути и също плавничко — подир „Стрелата“. Това е удобно: за да не се нарушават разписанията, лепваш се зад експреса на два семафора разстояние и си вървиш така чак до Ленинград. Без никакво спиране.
Тук възникват два въпроса.
Първият е: допустимо ли е някакъв си ремонтен влак да се натиква в разписанието и да се движи непосредствено зад „Червената стрела“? Тук се виждам принуден да отговоря отрицателно: на някакъв си ремонтен влак не ще му позволят да се завира в разписанието на пътническите влакове. Друга е работата, ако влакът принадлежи на обединение „Главспецремстрой“.
Вторият въпрос е: ще може ли един ремонтен влак да настигне „Червената стрела“?
Отговорът и този път е отрицателен: ремонтен влак в никой случай не може да настигне „Червената стрела“. Това е желязно правило. Но правилото има едно изключение: ако ремонтният влак е от обединение „Главспецремстрой“, не само ще настигне, ами и ще надмине всякаква „Стрела“.
Ако се наложи.
4
„Червената стрела“ пътува един ден: заранта е в Москва, вечерта — в Ленинград.
„Главспецремстрой-12“ — също.
Чак малко преди Ленинград ремонтният влак не се насочи към Московската гара, а се отби малко встрани. Към глухите линии, към складовете, към локомотивните депа, към хергелетата празни вагони.
„Главспецремстрой“ се шмугна в една нищо и никаква тревясала глуха линия между две тухлени стени и се спря. Вратата на вагона се отвори. Другарят скочи на натрошените тухли и мина през някаква олющена врата.
И се изгуби.
Никой не го видя. Тук, между двете заводски стени, хора не се мяркат. И няма кой да оглежда скочилия другар.
А и да имаше кой, все едно надали щеше да го познае. Защото другарят скочи не с излъскани ботуши, не с куртка и брич, а с английски костюм от фирмата „Остин Рид“, с обувки от фирмата „фамберленд“, с нахлупена мека шапка, с шлифер през лявата ръка, с чанта от крокодилска кожа в дясната. И вече не е никакъв другар Холованов, а другарят Беев, български поданик, отговорен сътрудник на Коминтерна.
През изоставения цех, тъпчейки натрошени стъкла, излезе на една тиха уличка, където тъкмо скучаеше таксист като канара в голяма кола с тъмни прозорци.
— Към финландската гара.
— Разбрано.
След това дирята му се изгубва. На драго сърце бих ви разказал закъде заминава, но, уви, няма как да го науча.
Можах да изясня само, че дванайсет дена по-късно се е появил в най-красивия град на света- във Вашингтон. (Читателят, естествено, разбира, че на света по-красиво нещо от Киев няма. Но Киев е толкова прекрасен, че другите градове просто не могат да се сравняват с него. Та ако оставим настрана Киев, тогава най-красивият ще е Вашингтон и чак след него — Сидни.)
И тъй, в същия този Вашингтон някой си господин Беев похлопа с бронзовата ръкохватка на бастуна си на кристалната врата на величествената сграда на щаб-квартирата на концерна „фараон и синове“ на К-стрийт. Вярно, сега господин Беев беше вече не отговорен сътрудник на Коминтерна, а преуспяващ български търговец.
Той си падаше по удобствата. Коминтернът е щаб на Световната революция, затова държавната граница на Съветския съюз най-удобно се прекосява с документ от това учреждение. А из Америка е по-удобно да пътешестваш не като емисар на щаба на Световната революция, а като преуспяващ бизнесмен. И най-добре е да не се правиш на швед, защото можеш да загазиш. Не е за препоръчване да се преструваш и на италианец. Всеки американски полицай може да излезе италианец. Да се представяш за грък не е най-доброто решение. А ако се изкараш ирландец, можеш съвсем да оплетеш конците. Но много ли американски полицаи знаят български? Пък ако се намери такъв, господин Беев знае как да се измъкне: „Да, българин съм, но татко ми и майка ми са руснаци. Забегнали са от проклетите болшевики.“ Има си и други начини…
5
И тъй, похлопа елегантният господин на кристалната врата, чевръстият портиер отвори широко вратата, надигна шапка над главата си. Господинът се качи на шестия етаж.
Той откровено обичаше етажите на Вашингтон. Можеше да оцени мраморните стълбища и бронзовите светилници. Стилът на древния Египет беше залял света. И на всяка крачка се виждаха величествени образци на приказната архитектура: колонади като в храмовете на Асуан, бронзови релефи във вид на широки листя и хора с кучешки глави. Неизвестно откъде струи мека светлина. И изобщо.