Докато отплуваше, усети други ритници, редки и тежки. Но вече никак не я болеше и затова тя се усмихваше с добра светла усмивка.
След това продължи да си лежи все така с лице в мокрия пясък, в ланските борови иглички. Беше студено и непоносимо мокро. Смъкнаха й шинела и я обляха с вода. Между храстите тук-там още се виждаше сняг. Затова е студено на земята. Ако те облеят с вода. Тя много бавно изплува от онази чернота, от която уж не би трябвало да има връщане. Не й се искаше да се върне оттам, където нямаше миризми, в миризмата на кокичета, в миризмата на пролет, в миризмата на лъснат ботуш.
Но излезе на повърхността.
Плува към гласовете. И гласовете плуват към нея:
— Заради тая курва ще изпуснем началото на мача.
— Свети й маслото, началство. Няма да ти целуне ботуша.
— Ще я накарам.
— Дано обърнем „Спартак“ днес…
Тя се върна, обзета от блаженство. И не й се помръдваше. Не й се искаше да се издаде, не й се искаше да покаже, че отново лежи тук в краката им. Те бързаха. А тя не бързаше. Вече нямаше закъде да бърза. Дори за футболния мач. Искаше й се да лежи тихо-тихо и дълго-дълго. С мокрите ледени дрехи й е хубаво. И бодливите борови иглички й приличат на пухен дюшек. И й се дощя да изрече неземното си блаженство с човешки думи. Но се получи само едно сладко: Ахх!
А те чуха дълъг стон.
— Нали ви рекох, че не сме я утрепали?!
И нещо я удари, опари, ослепи и зашемети. После разбра: лиснали са върху нея още една кофа. И пак лъснатият ботуш: целувай.
Тя дълго го разглежда. Досами очите й е ботушът. Затуй й е удобно да го разглежда. Нито една пукнатинка няма по ботуша. Така е полиран, че чак изглежда не черен, а сребърен. Толкова е близо ботушът до лицето й, че може да усети не само миризмата на ваксата, а и миризмата на юфта. Нов ботуш. Поскърцва. По кантовете му полепнали борови иглички и бучки мокър пясък. Това не нарушава великолепието на ботуша, а го подчертава. Кончовите са прави. Като кюнци. Между ходилото на ботуша и кончова има гънки. Но съвсем леки. Почти незабележими гънчици. Началнически ботуш. Можеш да не поглеждаш носителя на такъв ботуш. Щом зърнеш ботуша, свеждай очи — пред теб стои гоооляяям началник. Освен туй можеш да зърнеш в ботуша отражението си.
Тя се видя в ботуша. Отначало дори не схвана кой е тоя насиненият, кой си криви разбитата уста. После се позна. Мислите в главата й се нижат една по една, съвсем бавно. Също като камилски керван в пустиня.
Интересно, какъв ли е на вкус тоя ботуш?
И изведнъж миризмата на ботуш започна да я ядосва. Кипвайки, вътрешната дълбока ярост се изкачи до гърлото й и дори се изскубна навън като едва доловимо ръмжене. Лицето й е върху пясъка. Никой не я гледа в лицето. А ако я погледнеше, щеше да се стъписа, видял колко лесно и просто от един съвременен човек, от това слабичко момиче са се смъкнали леките наслоявания на хилядолетната цивилизация и е останало неандерталско момиче човекоядка със страшни сини очи. Допреди миг беше комсомолка със светлоруси плитчици. Стана момиче звяр. Тя нададе ликуващ победоносен рев, изметна се като могъща пружина, хвърли се към лъснатия ботуш и го обхвана с две ръце.
Хвърли се, както се хвърля питонът змиеядец срещу триметрова кралска кобра: похлупвайки жертвата си отведнъж и изцяло. Хвърли се с онзи клокочещ в гърлото рев, с който млада лъвица се хвърля връз първия си бивол. Тя знаеше как се трошат човешки крака: ляв захват и тласък с рамо под коляното. Човек рядко разпределя равномерно тежестта си върху двата крака едновременно. Най-често пристъпва от крак на крак, прехвърляйки натоварването от единия на другия. И важното е да се хвърлиш тъкмо към онзи крак, върху който в този момент е по-голямото натоварване.
Провървя й.
А още по-важно е да блъснеш под коляното с рамо, където е нервният възел, да удържиш с цялата си тежест вражето ходило на земята. Ако съумееш — гарантирано е поне едно счупване.
Тя не тежи кой знае колко. Но има техника…
Удържа ходилото му на земята и затова досами ухото й в полирания кончов запращяха, чупейки се, костите. Той взе да пада назад с проточен вой. Тя знаеше, че внезапната загуба на равновесие е едната от двете основни причини за паническия страх. Той беше съкрушен. И не болката от чупещите се кости беше причина за воя му, а страхът.
Ако можеше в тоя момент да се хвърли още веднъж. Върху падналия. Към гърлото му.
Гърлото му би прегризала.
Но не се сети за гърлото.
Мразеше ботуша и именно него захапа.
Там, където бяха едва забележимите гънчици.
Вече нямаше за кога да пази зъбите си. Животът й вече отброяваше сетните си мигове. Затова си помисли не за своите зъби, а за ботуша, който трябваше не само да прехапе, а и да разкъса, да го разхвърля заедно с парчета месо по пролетната гора: Устата й се напълни с гореща кръв. Само не знаеше: негова ли е тая кръв или нейна.