10
От Ярославската, от Ленинградската, от Савьоловската, от Павелецката, от Киевската, от Казанската, от Белоруската, от Рижката, от Курската гара потеглят претъпкани електрички. Всяка минута. Потни тълпи.
— Ама, другарке, стига сте се подпирали в мутрата ми.
— Петленца: сини, червени, зелени! Петленца: сини, червени, зелени!
— Време е някой да натрие носа на „Спартак“. Ама все не успяват.
— Сладолед на клечка! Сладолед на клечка!
— Да бяхте ми отстъпили мястото си, младежо!
— А знаете ли, че щом Робеспиер…
11
— Чуй решението на партията: „С постановление на Секретариата на другаря Сталин Анастасия Андреевна Стрелецкая се назначава за спецкуриер на Централния комитет на ВКП (б).“ Ето ти удостоверението, Настя.
— Ау, какво било!
— Нашите удостоверения се отпечатват не на хартия, а на бяла коприна. Кърпичка седем на седем. „Седем по седем“ е девиз и парола за посветените. Използва се парашутна коприна, но с твоята парашутна съдба това изобщо не е свързано. Просто коприната върши по-добра работа от хартията. Такова удостоверение може да се зашие под хастара на дреха и никой няма да го напипа. С такова удостоверение могат да се преплуват реки и да се гази през блата. После трябва само да се изпере от калта. Печатът на ЦК и подписът на другаря Сталин са неизтриваеми. Но помни, че спецкуриер е само официално наименование на длъжността. Само прикритие. Длъжността е така измислена, че да не става ясно с какво се занимаваш. Кой ще каже с какво се занимава един спецкуриер на ЦК на ВКП (б)?! Всичко ли разбра?
— Всичко.
12
На нея всичко й е ясно. А на нас не ни е. Интересно е например къде живеят спецкуриерите на ЦК. Едно време Настя живееше в шкаф. После в аероклуба върху парашутите. Не е редно спецкуриер да живее върху парашути. На нея й е все едно, но не им е все едно на Централния комитет и на генералния секретар.
— Ще си имаш своя килия, Настя. Днес ще те водя дома. Влакът ни ще потегли в два през нощта.
— От коя гара?
— От Кремълската.
13
Стената се отмести настрана. Откри се обикновен вестибюл на станция на метрото. Много прилича на „Лермонтовская“. Само че няма хора, няма касиери, няма контрольори. Жива душа няма. Два ескалатора. Спускащ и изкачващ. И двата не се движат. Холованов натисна копчето. Спускащият тръгна. Слязоха в подземните зали. Пак натисна едно копче. Ескалаторът спря. И двамата с Настя — по мрамора. Стъпките им кънтят и отекват в далечината: бум-бум-бум-бум. Подземните зали с коридори, ръкави и платформи също приличат на обикновена станция на метрото: на „Дзержинская“. Само че името й никъде не го пише. Всичко е привично. Разликата е само една: тунелите, по които минават релсите, са закрити със стоманени стени като шлюзовете по канала Москва-Волга. Никакви стихии не могат да пробият тези стени.
До една от платформите стои ремонтен влак. По локомотива и вагоните с едри букви е написано „Глав-спецремстрой-12“. Не може да се разбере дизелов ли е локомотивът или електрически. Сигурно и такъв, и онакъв. Зад локомотива — зелен вагон. Я багажен, я пощенски: малко са му прозорците. А може и да не е нито багажен, нито пощенски, а вагон с апаратура, лаборатория на колела за проверка на състоянието на железопътното платно. През прозорците не може да се надникне. Прозорците отвътре са плътно закрити с щори. За този я пощенски, я багажен вагон има платформа с траверси и още една платформа с някакви механизми. До локомотива се виждат машинистите. Кимнаха на Холованов. Той им отвърна. До пощенския вагон — кондуктор. И той му кимна. Кондукторът отвори широко вратата пред Настя и Холованов, затвори я зад тях и вагонът веднага потегли плавно, сякаш само тези двамата бяха чакали. Издумка стоманената стена, пущайки влака да влезе в тунела, и пак така леко и плавно се затвори зад влака, щраквайки още веднъж с ключалките и залоствайки станцията.
Отвътре вагонът изобщо не прилича на пощенски. Нито на багажен. И в никой случай не е лаборатория на колела. Вагонният коридор е постлан с пухкав килим, бял, като че ли по него никога не е стъпвано, а само са хвъркали над повърхността му. Стените и таванът са от махагон. Накъдето и да погледнеш — огледала се отразяват едно в друго. Бронзът грее като слънце. Всички метални части са толкова излъскани, че блясъкът сякаш се стича на ручейче от всяка.
— Насам — отвори Холованов една тясна врата. — Денем щорите да не се вдигат. Нощем може да се вдигат, ако в купето няма светлина. Кондукторът се казва Сей Сеич.
Красиво купе. Във всяко нещо най-важното е да бъде спазена хармонията. Белият килим е в хармония с полирания махагон. Масичка от орехово дърво. На масичката — бронзова лампа. Със зелен абажур. Краката ти потъват в килима, перденцата спират външния шум. Канапетата са тапицирани с бордова кожа. Седнеш ли — потъваш. Просто ти се доисква да хвърлиш пантофките си и да се наместиш в ъгълчето на това канапе. Подвила крака под себе си.