Жар-птицата хвърли пантофките си и се свря в ъгъла до прозореца. Подвила крака. Муцунката — под завеската. Интересно й е. А навън профуча една най-обикновена станция на метрото. Жар-птицата я позна — „Дзержинская“. По платформите кипи нощна работа. Двама електротехници поправят с отвертки полилея. Три дебели лелки със сиви престилки метат платформата, четвъртата полира гранитната стена със специална машина. Та да лъщи стената. Да се гордее съветският народ с подземните си дворци. Та зложелателите само като погледнат гранитните ни стени, да им се изкривят мутрите от завист. И да останат завинаги с изкривени мутри.
Работят си хората. Нямат време да гледат ремонтния влак. Пък и какво да му гледат. Нощем сума такива се шматкат по тунелите. Тоя от другите само по скоростта си се различава. Профуча, изсвири и червената светлинка се стопи в тунела.
— Имам впечатлението, че в целия влак ние сме единствените пътници.
— Правилно ти е впечатлението.
— Само нас ли чакаше влакът?
— Само нас.
— Ами когато няма пътници?
— Тогава без пътници ще потегли. Сега насреща му се движи друг такъв влак. Единият натам, другият — обратно. Освен пътници тези влакове возят и поща. Пътници може и да няма, но поща има всеки ден. Веднъж седмично, всеки петък, един такъв влак пътува до 913-и километър. В 12 през нощта пристига, в 12 по обед си тръгва. А изобщо такива влакове шетат из целия Съюз. На теб като спецкуриер ти предстои да минеш по всички тия маршрути.
— А сега къде отиваме?
— В манастира.
14
На вратата почука Сей Сеич.
— Чай ще искате ли?
— Ще искаме я — тръснаГЛАВА Холованов.
— С чая какво ще обичате?
— А какво може? — попита Настя от чисто любопитство.
Кондукторът Сей Сеич бе много учуден от този въпрос. Но службата в спецвагона го бе научила от нищо да не се учудва, а дори и да се учуди, да не проявява учудването си. Затова отговори с достойнство:
— Всичко може.
— Виж какво — разпореди се Холованов. — Чая ще го оставим за после. А сега ще си пийнем и ще си замезим. Подробностите оставям на твое усмотрение.
Това се казва делови разговор. Такъв разговор е понятен и близък на спецкондуктора.
А покрай прозореца профучават „Кировская“, „Лермонтовская“, „Комсомолская“. И ремонтният влак изхвръкна от подземния тунел на повърхността в невъобразимата плетеница от железопътни линии, сред милиарди светлинки, в провикването на маневрените локомотиви, в трополенето на колелата по стрелките. Щом изскочиха веднага след „Комсомолская“, значи са някъде около трите гари. Линии, линии. Цяла галактика от семафори. По коловозите се готвят за път и пътнически, и бързи влакове. До тях по успоредния коловоз набира скорост „Москва — Владивосток“, експресът. Линиите се раздалечават, събират се. Безкрайни товарни композиции наредени една до друга. Тях ги товарят и разтоварват нощем. Изтрополи насрещният към Москва. От Хабаровск. Ясно — „Главспецремстрой“ е на коловозите на Ярославската гара. По-нататък са Митишчи, Пушкино, Загорск. Но ремонтният пердаши някъде встрани. Под мост, под още един, в падина, по насип, още нанякъде. Пердаши уверено. Напористо. На никого не прави място. Не се спира. Намира в мрака своя единствено правилен път в неизброимото множество линии. И навсякъде пред него семафорите греят със синя светлина. Навсякъде семафорите го поздравяват с вдигната ръка.
Кондукторът почука. Вратата настрана. Покривката — на масата. Като фокусник. Сей Сеич не работи, а прави магии. И веднага на масичката се появи малка стъкленичка. Държана на студено. Стъклото чак е хванало ледена коричка. Към стъкленичката — святкащи чашки. Появиха се и чинии с лед. В леда — съвсем малки запотени съдинки с черен и червен хайвер. Маслото е нарязано във вид на морски мидички. И резенчета лимон. Тънички.
И кисели краставички. И доматки. И гъбки. И някаква салатка. И още нещо в съдинки. и пастет в една чинийка. И някакви филийки пушена риба с грах. Всичко се сервира в сребро. Среброто е излъскано с любов. А чашките са златни. Сега му е времето да се напълнят. А Сей Сеич сложи на масата кована ваза с дълго тънко гърло, с единствено, но прекрасно цвете, пожела им добър апетит, излезе и затвори вратата.
— Хайде, Жар-птицо, да поменем горката Катка. Знам,