Ритаха я.
Но ритниците отекваха в тялото й като ехо. Без болка. Така е, когато седиш на телеграфен стълб, по който някой блъска с тежък чук: стълбът трепери, но болката отива в стълба.
После пак настъпи звънтяща тъмнина.
После тя се върна от тъмнината. Но вече не като свирепа неандерталска красавица, а като комсомолката Настя Стрелецкая. Като Настя Жар-птицата.
Мъкнеха я към трапа. Тя знаеше — за екзекуция. Присмиваше им се. Знаеше, че е победила. Правилото е старо: ако искаш лека смърт — целувай ботуша. Ако не искаш да го целунеш — лека смърт няма да получиш. Те не можаха да я принудят да вика. Не можаха да я принудят да целуне ботуша и въпреки това си бе извоювала правото на лека смърт. Беше ги победила. Знаеше го. И те го знаеха.
Мъкнеха я за ръцете, а краката й се тътреха по пясъка. По бабуните. По трапчините. По коренищата.
Зейна гробът. В трапа западаха буци мокър бял пясък изпод войнишките ботуши на изпълнителите. И тя
видя наведнъж всички, които бяха разстреляни днес. Още топли. Трапът вдига фанара, отдавайки на пролетта топлината на човешките трупове.
Много са в трапа. Догоре. Всички мъртви очи я гледат едновременно.
Нея, живата.
Засега живата.
Натиснаха й главата над трапа. Разглеждай съдържанието му. И боровите коренчета разглеждай, и лопатите на изровения пясък, и главите, главите, главите с отворени уста, с изплезени езици, с полупритворени вече завинаги очи.
Никога през ум не й бе минавало, че ще трябва да напусне този живот под звуците на безсмъртния валс „Амурски вълни“. Но така беше. Някъде далеч отвъд брезовата горичка, отвъд горското езеро тихо ромолеше мелодията. И никой не я чуваше. А тя я чуваше.
Знаеше, че това е тъкмо тази мелодия. Че тя звучи заради нея. Че валсът ехти и я приканва да не си отива. Но знаеше, че й е дошло време да си отиде. Да си отиде в камарата преплетени меки трупове. Да си отиде от омайващите аромати на пролетта в миризмата на съсирена кръв, в миризмата на месарница, в миризмата на мокър пясък и борови корени.
А толкова хубаво започна всичко. Впрочем завършва не кой знае колко зле: не претрепана с ритници, а разстреляна. Разстреляна.
Най-важното в тоя живот е да умреш правилно. Красиво да умреш.
На всички им се ще да живеят красиво. Но на всеки всички останали му пречат да живее както си иска.
А да умреш красиво никой не ти пречи. И човек трябва да се възползва от това. Ала малцина се възползват. А тя се възползва от възможността да умре красиво. И сполучи. А времето се спря. Замръзна. После отново тръгна много бавно.
Над дясното й ухо щракна пистолетен затвор. Тя позна това щракване: „Лахти Л-35“.
И отекна изстрелът.
А толкова хубаво започна всичко…
ГЛАВА 1
1
Всичко започна оттам, че инструкторът Скворцов строи отбора на парашутистките и каза: „Здрасти.“
— Здрасти! — отговориха му в хор момичетата.
— Някоя знае ли да танцува?
— Аха — весело се обадиха момичетата.
— Всички ли знаят да танцуват?
— Аха — отговориха момичетата. И без превод е ясно: как да не знаят!
— Добре — казва инструкторът Скворцов. — Която знае да танцува, три крачки напред… Ходом… марш!
Трепна момичешкият строй и отсече три крачки напред.
Само Настя остана на мястото си.
Инструкторът Скворцов изгледа строя:
— От толкоз много нямам нужда. Само една ми трябва. Както и да е. Която знае хубаво да танцува… — Скворцов наблегна на думата „хубаво“. — Три крачки напред… Ходом… марш!
Отново целият строй отсече три крачки напред.
Само Настя продължи да си стои на мястото.
— Вижте какво, момичета. Трябва ми оная, която знае много хубаво да танцува. — Тоя път наблягането беше на думата „много“. — Три крачки напред… Ходом… марш!
Още три крачки отсече строят и застана като вкопан.
А Настя единствена на предишното си място.
Тогава инструкторът Скворцов отиде при нея.
— Анастасия, ти как тъй не знаеш да танцуваш?
— Не знам.
— Лъжеш.
— Лъжа.
— А защо? Лъжеш?
— Не ми се танцува.
— От теб не се иска да танцуваш. Скворцов я обиколи околовръст, огледа я.
— Да съм казвал, че трябва да танцуваш? Москва бъка от танцувачки. Нужно ми е момиче с координация, с гъвкавост, с бързина на движенията, с точност. Хайде, само да ми покажеш…
— Зарекла съм се…
— Няма да се брои за танц. Демонстрация на способностите.