2
Настаниха се в колата, кикот, смях. Лицата са все познати: същите онези момци, които в завод „Сърп и чук“ се правеха на пролетарии, с трийсет гърла демонстрираха съзнателност. Началник им е другарят Ширманов. Строг другар, ама очите му нагли. Холованов на другаря Сталин му е нещо като началник на личната тайна полиция, а Ширманов на Холованов — нещо като командир на ударна бригада: ако се налага на някого случайно да му падне тухла наГЛАВАта, достатъчно е да свирнеш на Ширманов, мигновено ще го организира. Професионалист от висока класа. И целият му екип не пада по-долу.
Изобщо нито Холованов, нито Ширманов, нито целият му екип, нито момичетата от манастира не трябва да се викат за изпълнения, особено за масови. Присъдите се изпълняват от НКВД. Но има ситуации, когато трябва да се ликвидират хора, които в никой случай не бива да попаднат в лапите на НКВД. Тях Холованов ги държи в манастира по списък, утвърден лично от Сталин. Понякога манастирът трябва да се разтоварва. Тъкмо такава е ситуацията днес. Множко са се насъбрали. Време е присъдите да се приведат в изпълнение. То и за Холовановите момчета е добре, да не им се притъпяват инстинктите. И за манастирските момичета практика: предстои Световната революция, дело голямо, дело кърваво. Ръката на пролетариата няма да трепне, това е ясно. Но за да съществува пълна увереност, че ръката няма да трепне, момичетата трябва да се привличат от време на време за масови изпълнения. Днес е Настиният ред. За пръв път.
3
Постлаха на земята платнища, а на тях сложиха сивите папки, Във всяка папка — човешка съдба. Съдби на купчинки. Всяка купчинка по петдесет папки. И още четири — отделно на малка купчинка.
— Началник на конвоя, всички ли провери?
— Всички, другарю Холованов.
— Тогава викай първата група. Весел е началникът на конвоя:
— Антонов, Артишчев, Архипов…
Извика петдесетте фамилни имена на първите по азбучен ред, строиха групата в колона по пет. Трима конвойни отпред, трима отзад, по двама с кучета отстрани: крачка надясно, крачка наляво се брои за бягство, конвоят стреля без предупреждение.
И напред.
Първата група тръгна към гората. Останалите седят. Чакат си реда. Около тях също има конвой. Също с кучета.
4
Докато се четат имената, докато групата се формира и строява, изпълнителите няма какво да правят. Изпълнителите стоят отстрани. Това не е тяхна работа.
А когато първата група се скри в гората, край на пушенето. Захвърлиха цигарите, стъпкаха ги с ботушите си: от една угарка големи горски пожари стават, — и напред. Да настигнат групата. Колона винаги върви бавно. Колона винаги лесно се настига.
Настигнаха я.
5
Портата изскърца: влизай. Зад портата горска поляна. Цялата заградена околовръст със зелен стобор, висок два човешки боя. Дъските се припокриват. Поляната е изпотъпкана я от хиляди крака, я от стада добитък. Все едно че довеждат добитък по пътеката, вкарват го в кошарата, държат го известно време и пак го повеждат нанякъде. Нищо няма на тая поляна. Само стоманени шкафове край стените. Най-обикновени шкафове. Сиви. Един човешки бой високи. Съвсем като в завод. Във всеки завод има такива шкафове в съблекалните. В кошарата има десет шкафа. Нима ще трябва да се преобличат преди разстрела? Във всеки шкаф има по пет отделения. Във вратичките на равнището на кръста — дупчици. И в заводите така ги правят — дупчици за проветряване. Вратичките на шкафовете са отворени. Една от вятъра — дзън — изскърца. Вътре в шкафовете нито полички, нито кукички. А иначе са съвсем като в „Сърп и чук“.
Конвойните настрана, колоната — в кошарата.
Залостиха портата.
— Внимавайте, затворници, правете каквото искате, но броя до пет и пущам кучетата.
Кучетата се теглят на синджирите. Но няма нужда да бъдат пущани. Хората в кошарата могат да се скрият от кучетата единствено в шкафовете.
Кучетата са само четири, а хората в кошарата — петдесет. Само че на никого не му се ще да се бие с куче, ако на две крачки има железен шкаф. Затворниците се втурнаха към шкафовете. Все така става: място има за всички, но в една вратичка се тикат наведнъж по пет, та дори по седем, дерат си мутрите и си откъртват ченетата, в друга — нито един. Бой, блъсканица. Който е по-силен — пръв се намърдва. Разпределиха се. Затръшнаха всички вратички. Десет шкафа, по пет отделения във всеки. Във всяко отделение по един. Петдесет.
— Кое е най-важното в нашата работа? Да стреляш в тиловете ли? Не, моето момиче. Съвсем не. Най-важното е да ги разделиш всичките. Да разделиш тълпата на индивиди. Ако побеснеят, как ще ги спреш? Та за да не побеснеят, трябва да направиш така, че всеки да мисли само за себе си. УмнаГЛАВА е измислила тия шкафове. В тритонен камион точно пет се побират. Закарваш шкафовете където си искаш и правиш пункт за разстрели. Заграждаш една поляна, слагаш шкафовете и стреляш колкото ти душа иска. И броенето се улеснява. Десет шкафа — петдесет места. Днес имаме 417 клиенти. Значи осем пълни кошари и нещо. Най-важното е да ги вържеш, а вържеш ли ги — работата е свършена: да стреля в тила и най-големият глупак може.