— Познай какво имаме днес за вечеря — продължи весело Бану и се закани с пръст на Зелиха, а после грабна поредното пилешко крилце. — Пълнени зелени чушки!
— Днес явно ми е щастлив ден! — отбеляза Зелиха.
Тазвечерното меню изглеждаше великолепно познато. Освен огромно пиле имаше таратор, карнъярък[4] пилаки[5], кадънбуду кюфте[6] от предния ден, туршия, току-що приготвен чьорек[7], кана айран и да, пълнени зелени чушки. Зелиха придърпа веднага един стол — гладът ѝ надделя над нежеланието да вечеря със семейството си в навечерието на такъв тежък ден.
— Къде беше, госпожичке? — промърмори майка ѝ Гюлсюм, която в предишен живот сигурно е била Иван Грозни.
Тя изправи рамене, вдигна брадичка, сключи вежди, после извърна свъсено лице към Зелиха, сякаш така щеше да разчете мислите на най-малката си дъщеря.
Двете жени, Гюлсюм и Зелиха, майка и дъщеря, стояха свъсени една срещу друга — бяха готови за кавга, но не им се започваше. Зелиха първа извърна очи. Знаеше колко ще сгреши, ако си покаже рогата пред майка си, затова си наложи да се усмихне и се постара да отговори, макар и с недомлъвки.
— Днес на пазара имаше големи намаления. Купих чаен сервиз. Направо е страхотен! Със златни звезди и лъжички в същия цвят.
— Жалко, много са чупливи — прошепна Джеврийе, втората по възраст от сестрите Казанджъ, учителка по турска история в частна гимназия.
Винаги се хранеше здравословно и балансирано и носеше косата си прибрана на съвършено закрепен нисък кок на тила, от който не се подаваше нито едно кичурче.
— На пазара ли си ходила? Защо не купи канела на пръчици? Сутринта ти казах, че днес имаме сутляш, а канелата вкъщи е свършила и не можем да го поръсим.
Бану се свъси между два залъка, но този въпрос я занимава само стотна от секундата. Имаше си теория за хляба, която обичаше да разяснява редовно и прилагаше постоянно, и тя гласеше, че ако по време на ядене не захраниш достатъчно с хляб стомаха си, той няма да „знае", че е заситен, и ще иска още храна. За да разбере стомахът, че е пълен, човек трябва да яде много хляб с всичко. Затова Бану ядеше хляб и с картофите, и с ориза, и със спагетите, и с бюрека, а ако решеше да даде на стомаха си много по-ясен сигнал, ядеше хляб с хляб. Вечерята без хляб си беше грях, който Аллах можеше ѝ да прости, но Бану — определено не.
Зелиха стисна устни и замълча — чак сега се беше сетила за съдбата на пръчиците канела. Избегна въпроса и си взе от пълнените чушки. Всеки път можеше да определи с лекота кой ги е приготвил: дали Бану, дали Джеврийе или Фериде. Ако ги беше правила Бану, те се оказваха пълни с неща, които иначе щяха да им липсват остро, включително с фъстъци, кашу и бадеми. Ако ги беше приготвила Фериде, чушките щяха да са пълни с ориз и всяка от тях щеше да е толкова издута, че щеше да е невъзможно да я ядеш, без да я отвориш. Склонността ѝ да натъпква догоре чушките вървеше ръка за ръка с любовта ѝ към най-различните подправки, с които бяха поръсени нейните долма[8]. В зависимост от съчетанието ѝ се получаваше или изключително добре, или просто ужасно. Но сготвеше ли ги Джеврийе, те винаги сладняха, защото тя добавяше пудра захар на всичко, което ставаше за ядене, сякаш за да заличи горчилката в своята вселена. А днес ги беше правила тя.
— Бях на лекар… — прошепна Зелиха и махна внимателно ципата на долма.
— На лекар ли! — свъси се Фериде и вдигна във въздуха вилицата като показалка, която да насочи към далечна планинска верига върху карта, сякаш се намираше не сред роднините си, а пред ученици в час по география. Беше ѝ трудно да те погледне в очите. Чувстваше се по— добре, когато разговаряше с предмети. Затова отправи думите към чинията на Зелиха: — Не видя ли вестника сутринта? Оперирали са деветгодишно дете от апандисит и са забравили, моля ти се, вътре цяла ножица. Толкова ли не знаеш, че много от лекарите в тая страна са си направо за затвора заради лекарски грешки?
От всички жени в семейство Казанджъ Фериде бе запозната най— добре с медицинските процедури. През последните шест години ѝ бяха сложили осем различни диагнози, всяка от които звучеше по— странно от предишната. Не беше ясно дали лекарите не могат да постигнат единомислие, или самата Фериде се трудеше неуморно, за да си навлече нови болежки. Не след дълго вече беше все едно. Здравият разсъдък беше обетована земя, нещо като Шангри-ла, която тя бе напуснала още преди да навърши двайсет години и в която смяташе да се върне някой ден. По пътя спираше за какви ли не причудливи почивки със странни имена и страховито лечение.