Какъвто и да беше парфюмът ѝ, бе силен, съчетание между подправки, дърво и жасмин. Тъмната ѝ коса падаше по раменете на изумителни къдрици, някои от които тя бе подчертала с вещество, толкова лъскаво, че при всяко движение косата ѝ блещукаше на халогенното осветление. Армануш я погледна прехласната и за пръв път почувства уплахата и възхищението, които, както ѝ се струваше, Ася изпитва към майка си още от малка.
Отвътре ателието беше като малък музей. Срещу входа имаше огромна снимка в рамка на жена с неустановена националност и с гръб, обърнат към гледащите я, за да се види по-добре сложната татуировка върху тялото ѝ. Беше османска миниатюра. Приличаше на сцена от угощение, а над нея по въже, татуирано от едното до другото рамо, пристъпваше акробат. Беше стряскащо да видиш такава традиционна миниатюра, татуирана върху гърба на модерна жена. Отдолу на английски беше изписано: А ТАТТОО IS А MESSAGE SENT FROM BEYOND TIME![45]
Из цялото ателие имаше наслагани витрини със стотици мостри на татуировки и бижута за пирсинг, изложени в тях. Мострите бяха Уединени около няколко заглавия: „Рози и бодли", „Кървящи сърца", "Пронизани сърца", „Пътят на шамана", „Космати страшилища", „Некосмати, но точно толкова страшни змейове", „Патриотични мотиви", „Имена и цифри", „Симург“[46] и птичето семейство" и накрая "Символи на суфистите".
Армануш не помнеше да е виждала някога толкова малко хора в едно помещение да вдигат такъв шум. До леля Зелиха имаше ексцентричен мъж с морковена коса и игла в ръката, тийнейджър с майка си (която се двоумеше дали да остане, или да си ходи) и двама дългокоси, дълго небръснати мъже, които изглеждаха напълно извън времето и пространството, като надрусани рок музиканти от седемдесетте години на XX век, които още не са дошли на себе си след сериозна доза. Единият седеше в голямо кресло, дъвчеше шумно дъвка и си говореше с приятеля си, докато му татуираха морав комар върху глезена. Оказа се, че мъжът с иглата е помощник на леля Зелиха и талантлив художник. Докато той работеше, Армануш го наблюдаваше, изненадана какъв силен шум може да издава игла за татуировки.
— Не се притеснявай. Звукът е по-зловещ, отколкото болката — отбеляза леля Зелиха, разчела мислите ѝ. После добави с намигване: — Пък и клиентът е свикнал. Сигурно му е двайсетата. Татуировките понякога водят до пристрастяване. Някои не се ограничават само с една. С всяка нова установяваш, че ти се иска да си направиш още една. Чудя се как така центровете по зависимости още не са включили в програмите си и татуирането.
Армануш мълча дълго, като оглеждаше с крайчеца на окото си извънземния рок музикант. И да го болеше, не даваше никакви признаци.
— Защо му е на някой да си татуира на глезена морав комар? Леля Зелиха се засмя съзаклятнически.
— Защо? Ето този въпрос не задаваме никога тук. Разбираш ли, в това ателие отказваме да приемем тиранията на нормалността. Каквато и рисунка да поиска клиентът, съм сигурна, че си има причина, за каквато може да не подозира дори и самият той. Никога не питам защо.
— Ами пирсингьт?
— И за него също — отвърна леля Зелиха, като посочи пирсинга на своя нос и се усмихна. — Знаеш ли, този тук е на деветнайсет години. Направих си го, когато бях на възрастта на Ася.
— Наистина ли?
Да, отидох в банята, използвах малък морков, стерилизирана игла, кубчета лед — за анастетик, и много гняв. Бях насъбрала толкова гняв срещу всичко, но най-вече срещу семейството си. Казах си, че ще направя, и си пробих носа. Бях притеснена, ръцете им трепереха, затова първия път го пробих неправилно и засегнах носната преграда, рукна кръв. Но разбрах как се прави и следващия път си продупчих ноздрата.
— Наистина ли? — повтори Армануш, но този път вече объркана от насоката, която е приел разговорът.
— Ъхъ — пипна се гордо леля Зелиха по носа. — Сложих си халка и така излязох от банята. По онова време си умирах да влудявам майка си.
Чула тези думи от мястото, където стоеше, Ася погледна майка си развеселена.
— Но това, което се опитвам да кажа всъщност, е, че си продупчих носа, защото беше забранено. Разбираш ли ме? Беше немислимо млада туркиня от традиционно семейство да ходи с пирсинг, затова стиснах зъби и си го направих сама. Но сега времената са други. Заради това сме тук. В това ателие съветваме клиентите си, случва се дори да ги отпратим, но никога не ги съдим. Никога не питаме защо. Това е нещо, което научих рано в живота си. Ако седнеш да съдиш хората, те ще си тръгнат и пак ще го направят.