Развеселена от виното, Армануш се изкиска, после се извърна към Арам и го попита:
— Кажи ни, сигурно и ти имаш татуировки. Няма начин леля Зелиха Да не ти е направила.
— Не, нямам — отвърна той зад булото рехав дим, който се кълбеше от пурата му. — Тя не иска и да чуе.
— Да — потвърди Ася. — Не му дава да си направи.
— Виж ти! — ахна изненадана Армануш и се извърна към леля Зелиха. — Мислех, че обичаш татуировките.
— Обичам ги, и още как — отвърна тя. — Не съм против самото татуиране, а срещу това, което е решил да си татуира.
Арам се усмихна.
— Татуировката, която искам, е на едно приказно красиво смокиново дърво. Но за разлика от другите, то е преобърнато. Корените му са във въздуха. Не в земята, а в небето. Разместено, но не и без място.
Няколко секунди всички мълчаха, загледани в трепкащата светлина на свещта върху масата.
— Смокиновото дърво… — подхвана леля Зелиха и след като запали последната цигара в пакета, издиша, без да иска, дима по посока на Ася. — Смокиновото дърво е лоша поличба. Не носи късмет. Нямам нищо против корените на Арам да са във въздуха, но възразявам срещу смокиновото дърво. Стига да си избере череша или дъб, например, веднага ще му ги татуирам, дори с корени във въздуха!
Точно тогава в кръчмата влязоха четирима музиканти — цигани, — всички в бели копринени ризи и черни панталони, носеха и инструментите си: уд[49], кларнет, канун[50] и дарбука[51]. Всички посетители се оживяха: хапнали и пийнали до насита, сега бяха повече от готови да попеят.
Когато музикантите дойдоха на масата им, Армануш усети как я жегва стеснителност. Но за нейно облекчение не я накараха да пее. Оказа се, че и Ася не е първа певица. Двете заслушаха как леля Зелиха приглася на музикантите с красив контраалт, глас, който нямаше нищо общо с обичайния ѝ, дрезгав от цигарите тон. Армануш забеляза, че Ася гледа изпитателно по посока на майка си.
Ръководителят на оркестъра ги попита дали искат да им изсвирят някоя песен, а леля Зелиха сръга дяволито с лакът Арам и възкликна:
— Хайде, поръчай си песен. Пей, чучулиго моя!
Изчервен, той се наведе напред, изкашля се, сетне изшушука нещо на ухото на музиканта. Щом оркестърът засвири мелодията, за изненада на Армануш Арам запя с него — не на турски, не на английски, а на арменски:
Сутрин на зазоряване,
Ооо… питам моята любима:
къде отиваш?
Песента се лееше бавно и тъжно, а темпото се ускоряваше, кларнетът свиреше все по-високо и дарбуката му пригласяше неудържимо на заден фон. Гласът на Арам се издигаше, после се снишаваше на меки вълни. В началото беше плах, но после започна да набира все по-голяма самоувереност в тона.
Тя е златната верига на моите спомени,
тя е пътеката към историята на живота ми.
историята на живота ми.
Армануш затаи дъх — не разбираше всички думи, но дълбоко в себе си усещаше покруса. Когато вдигна глава, беше заинтригувана от онова, което се бе изписало върху лицето на леля Зелиха. По него се четеше страхът от щастието, страх, който изпитват само онези, влюбилите се най-неочаквано и безусловно.
След като песента свърши и музикантите се преместиха на съседната маса, Армануш си помисли, че леля Зелиха ще целуне Арам. Но вместо това тя стисна нежно ръката на Ася, сякаш за да признае, че любовта към един мъж ѝ е помогнала да разбере по-добре и обичта към дъщеря си.
— Скъпа — прошепна с глас, в който се прокрадна болка. Но и да смяташе да каже нещо на дъщеря си, явно бързо се отказа. Вместо това извади нов пакет цигари и предложи и на нея.
Ася се изненада не толкова, че ѝ предлага цигара, колкото, че е допуснала чувствата да избият толкова близо до повърхността. Запали своята цигара и после тази на майка си. Димът се загъна бавно между двете, а те се усмихнаха плахо една на друга. От този ъгъл и на тази светлина си приличаха изумително — две лица, изваяни от минало, за което едната не знаеше нищо, а другата бе избрала да не помни.
Точно тогава Армануш усети пулса на града за пръв път, откакто бе пристигнала в Истанбул. В миг проумя как и защо хората се влюбват в този град въпреки мъката, която може да им причини. Нямаше да е никак лесно да разлюбиш толкова сърцераздирателно красив град.
С тази мисъл тя вдигна чашата за наздравица: Шерефе!