Анти-Кавърма не остана доволен.
Всъщност няма особено значение, ако се извиниш на нас — прекъсна я той. — Извини се на глас пред турската държава.
О, я стига! — възкликна Армануш, която неочаквано бе придърпала към себе си клавиатурата, не се сдържа на изкушението да се намеси. — Аз съм, Мадам Моята-Прокудена-Душа. Какво ще постигне с това, освен че само ще си навлече неприятности!
Ако е искрена, ще понесе неприятностите — избълва Анти-Кавърма.
Но още преди някой да е отговорил, изведнъж се появи най-неочакваният коментар:
Е, истината, скъпа ми Мадам Моята-Прокудена-Душа и скъпо Момиче-На-Име-Туркиня, е, че… някои арменци от диаспората изобщо не искат турците да признаят геноцида. Направят ли го, ще ни издърпат килимчето изпод краката и ще ни лишат от най-силната връзка, която ни обединява. Точно както турците живеят с навика да отричат злодеянията си, арменците живеят с навика да се наслаждават на пашкула на жертвеността. Както личи, има стари навици, които трябва да се променят, и в двете страни.
Беше Барон Багдасарян.
* * *
— Още не спят. — Леля Фериде сновеше наляво-надясно пред стаята на момичетата. — Да не се е случило нещо?
По-възрастните жени си бяха легнали, както и леля Джеврийе, нали беше дисциплинирана учителка. Леля Зелиха беше заспала на канапето.
— Защо не си легнеш и ти, сестро, а аз ще поостана да пазя пред вратата, за да се уверя, че всичко е наред — предложи леля Бану, като стисна за рамото сестра си. От време на време, изостреше ли се болестта ѝ, леля Фериде изпадаше в ужас от бедите, които можеха да дойдат от всеки и всичко във външния свят. — Нека аз поема нощната смяна — усмихна се леля Бану. — А ти си лягай и спи. Не забравяй, че умът ти е като чужд човек нощем. Не разговаряй с непознати.
— Добре — кимна леля Фериде и за миг заприлича на момиченце, развълнувано от приказка.
Видимо успокоена, тръгна, тътрузейки крака, към стаята си.
* * *
Веднага щом излязоха от сайта, Армануш си погледна часовника. Беше време да звънне по телефона на майка си. Тази седмица ѝ се беше обаждала всеки ден в един и същи час и всеки път Роуз ѝ се беше карала, че не звъни по-често. Армануш се постара да не се ядосва на повтарящия си рефрен, набра номера и зачака майка ѝ да вдигне.
— Ейми!!! — изписка Роуз. — Ти ли си, скъпа?
— Да, мамо. Как си?
— Как съм ли? Как съм? — повтори Роуз, сега вече звучеше объркано и гласът ѝ бе приглушен. — Сега трябва да затварям, но ми обещай, обещай ми, че ще ми звъннеш отново след десет… не, не, десет са малко, точно след петнайсет минути. Сега трябва да затворя и да помисля, а после ще чакам да ми се обадиш. Обещай ми, обещай ми — повтори истерично, като ехо.
— Добре, мамо, обещавам — изпелтечи момичето. — Добре ли си, мамо? Какво става?
Но Роуз вече беше затворила.
Вцепенена, пребледняла и отчаяно стиснала телефона, Армануш погледна Ася.
— Майка ми ме помоли да ѝ звънна по-късно, вместо да ме попита защо не съм ѝ се обадила по-рано. Не е в неин стил. Изобщо не ѝ е в стила.
— Само спокойно, моля те — намести се в леглото Ася, като надзърна изпод одеялото. — Може би шофира и не може да говори.
Но Армануш поклати глава, по лицето ѝ премина сянката на страха.
— О, Боже, нещо е станало. Нещо много лошо е станало.
* * *
С подпухнали от плач очи и с окаяно червен нос Роуз се пресегна да вземе хартиена кърпичка, щом сълзите ѝ бликнаха отново. Винаги купуваше едни и същи от един и същ магазин: здрави хигроскопични „Спаркъл“. Фирмата ги произвеждаше в различни шарки и любимите на Роуз бяха наречени „Моята цел“. По кърпичките имаше щамповани картинки на миди, риби и лодки, всичките сини, а сред тях плаваха следните думи: НЕ МОГА ДА ПРОМЕНЯ ПОСОКАТА НА ВЯТЪРА, НО МОГА ДА НАГЛАСЯ ПЛАТНАТА ТАКА, ЧЕ ВИНАГИ ДА ДОСТИГАМ ЦЕЛТА.
Роуз харесваше девиза. Освен това небесносиният оттенък на щампата беше съвсем в тон с цвета на плочките в кухнята, онази част от къщата, с която тя се гордееше най-много. Колкото и да ѝ харесваше в началото, веднага след като купиха къщата, Роуз, без да губи време, се зае да я ремонтира: добави подвижни плотове, сложи в ъгъла лакирана поставка за трийсет и шест бутилки вино, въпреки че и двамата с Мустафа не си падаха по пиенето, а после украси цялото помещение с високи дъбови въртящи се столчета. Сега, в мига, в който я обзе паника, Роуз се свлече именно на един от тези столове.