— Тя е на гости при твоето семейство. — После, още преди разтревоженият и пребледнял като платно Мустафа Казанджъ да успее да изрече и дума, продължи: — Идваме при теб. Само не изчезвай. Идваме. И да не си посмяла да си изключиш пак телефона!
След тези думи Роуз затвори.
— Какви ги говориш? — възкликна Мустафа и стисна ръката на жена си по-силно, отколкото бе смятал. — Никъде няма да ходя.
— Напротив, ще ходиш — отсече Роуз. — Ще ходим. Единствената ми дъщеря е в Истанбул!!! — изпищя тя, сякаш Армануш е взета за заложница.
— Не мога да зарежа работата си точно сега.
— Можеш да си вземеш няколко дни отпуск. Ако не го направиш, тръгвам сама — тросна се Роуз, по-точно жена, която приличаше на Роуз. — Ще отидем там, ще се уверим, че тя е в безопасност, ще я вземем и ще я доведем у дома.
* * *
По-късно същата вечер, точно когато семейство Казанджъ се канеше да си ляга, телефонът иззвъня.
— Иншаллах[53], дано не е нещо лошо — прошепна от леглото си Маминка, както държеше броеница, и по лицето ѝ се мярна сянка на тревога.
Тя се пресегна към чашата с вода, в която стояха изкуствените ѝ зъби, и без да спира да се моли, отпи от нея. Само водата можеше да притъпи страха.
Леля Фериде още беше будна и именно тя вдигна телефона. В семейството тя беше най-бъбрива и общителна в телефонните разговори.
— Ало!
— Здравей, Фериде, ти ли си? — попита мъжки глас. И без да чака отговор, добави: — Аз съм… обаждам се от Америка… Мустафа…
Леля Фериде грейна, зарадвана, че чува гласа на брат си.
— Защо не ни се обаждаш по-често? Как си? Кога ще дойдеш да ни видиш?
— Изслушай ме, скъпа, моля те. Ейми… Армануш там ли е?
— Да, да, разбира се, нали си я пратил да ни погостува. Обичаме я много — засия леля Фериде. — Защо не дойде и ти с жена си?
Мустафа продължи да стои, без да се помръдва, със сбърчено от притеснение чело. Зад него, зад прозореца се простираха земите на Аризона, винаги надеждни, винаги потайни. С времето той се беше научил да цени пустинята, безкрайността ѝ притъпяваше страха му да се обърне назад, спокойствието ѝ заличаваше страха му от смъртта. В такива мигове той си спомняше, сякаш тялото му имаше собствена памет, участта, очакваща всички мъже от рода му. В такива мигове му идеше да се самоубие. Да намери смъртта, преди смъртта да е намерила него. Беше живял два съвсем различни живота. Като Мустафа и като Мостафа. И понякога му се струваше, че има само един начин да преодолее пропастта между двете — като ги заглуши едновременно, като сложи край и на двата си живота. Той отпъди тази мисъл. Звук като въздишка. Дали беше въздъхнал той? Или пустинята?
— Мисля, че ще дойдем. Ще дойдем за няколко дни, за да приберем Ейми и да ви видим… Идваме.
Думите като че ли излязоха без усилие, сякаш времето не бе поредица накъсани промеждутъци, а непрекъсната последователност, която, дори натрошена, се огъва лесно. Мустафа щеше да отиде на гости така, сякаш не са минали близо двайсет години, откакто си е бил у дома.
XV
Светли стафиди
Чудната новина, че Мустафа идва на гости заедно с жена си, американката, тутакси отприщи в дома на Казанджъ цял наниз от действия. Първото и най-важното сред тях бе свързано с миещи препарати, прах за пране и сапун. За два дни цялата къща бе почистена основно от горе до долу, прозорците бяха измити и лъснати с гюдерия, лавиците бяха избърсани от прах, пердетата бяха изпрани и изгладени, всяка плочка по всичките три етажа бе изтъркана и мината с парцал. Леля Джеврийе изтри едно по едно листата на всички цветя във всекидневната, на мушкатото и на камбанките, на розмарина и на лазаркинята. Изтри дори листата на срамежливата мимоза. През това време леля Фериде изненада всички, като извади най-ценната дантелена покривка в чеиза си. Но дума да няма, най-развълнувана от новината беше баба Гюлсюм. В началото отказваше да повярва, че след толкова години единственият ѝ син ще им дойде на гости, а когато накрая се убеди в достоверността на новината, се затвори като в тъмница в кухнята, сред чиниите, приборите за хранене и продуктите, за да наготви любимите ястия на любимото си чадо. Сега въздухът в кухнята бе натежал от аромата на току-що приготвени вкусотии. Баба Гюлсюм вече бе опекла във фурната два вида бюрек — със спанак и със саламурено сирене, беше сложила лещата да къкри, беше задушила агнешките котлети и бе направила сместа за кюфтетата, които щяха да опържат след пристигането на гостите. Макар и да бе преизпълнена с решимост до вечерта да приготви още половин дузина гозби, безспорно най-важен в менюто на баба Гюлсюм беше десертът: ашурето.