Но едно беше да се откъснеш от града, където си роден, и съвсем друго — от собствената си плът и кръв. Мустафа Казанджъ нямаше нищо против да потърси завинаги убежище в Америка, сякаш няма родна земя, на която да се върне, нямаше против и да живее без спомени, затова пък изтръпваше при мисълта да стане чужденец без предци, мъж без детство. През годините се бе изкушавал, по свой си начин, да се върне, за да се види с роднините си, да застане лице в лице с човека, който навремето е бил, но бе разбрал, че не е лесно и не става по-лесно с възрастта. Беше усетил, че се отдалечава все повече от миналото си, и накрая прекъсна всякакви връзки. Така беше по-добре. И за него, и за онези, които навремето бе наранил жестоко. Сега вече негов дом беше Америка. Но истината е, че не толкова Аризона или пък друго място, а бъдещето беше това, което сам си бе избрал, за да живее в него — да го нарича свой дом — дом със задна врата, затворена за миналото.
В самолета Мустафа беше видимо умислен и отчужден. Докато излитаха, почти не се помръдваше и не промени положението си и след като се извисиха. Чувстваше се капнал от умора, изтощен от това пътуване по неволя, което едва бе започнало.
Роуз — обратното, преливаше от нервно вълнение. Пиеше чаша след чаша от лошото самолетно кафе, дъвчеше постните гевречета, които им раздадоха, разлистваше списанието на авиокомпанията, захласваше се по „Бриджит Джоунс: На ръба на разума“, въпреки че вече беше гледала филма, впускаше се в дълги безсмислени разговори със старицата до нея (отивала в Сан Франциско, на гости на по-голямата си дъщеря, за да види новороденото си внуче), а когато бабката заспа, се посвети на опитите да отговоря на историческите въпроси върху видеоекрана отпред.
Кой е понесъл най-големи човешки загуби по време на Втората световна война?
а) Япония
б) Великобритания
в) Франция
г) Съветският съюз
Как се казва главният герой в „1984“ на Джордж Оруел?
а) Уинстън Смит
б) Акакий Акакиевич
в) Сър Франсис Дрейк
г) Грегър Самса
На първия въпрос Роуз отговори уверено с Б, но тъй като нямаше никаква представа за втория, просто започна да налучква и посочи А. Скоро с изненада щеше да научи, че е сбъркала първия отговор и е отговорила правилно на втория. Ако Ейми беше до нея, щеше да отговори правилно и на двата въпроса, и то не с налучкване. Сърцето ѝ се сви, когато се сети за дъщеря си. Каквито и сблъсъци да имаха, колкото и да се караха, каквито и провали да беше претърпяла като майка, Роуз и досега бе убедена, че има добри отношения с Ейми. Както бе убедена и че през Втората световна война най-много човешки загуби е понесла Великобритания.
После кацнаха в Сан Франциско.
След като влязоха в летището, Роуз бе пометена от нов порив на неудържимото желание да пазарува: за из път. Беше се почувствала ужасно нещастна с трохите, които им поднесоха по време на първия полет, и затова сега взе нещата в свои ръце. Мустафа се опита всячески да ѝ обясни, че за разлика от вътрешните полети в Щатите турските авиолинии ще им поднесат какви ли не вкуснотии, но тя пак искаше да е сигурна преди дванайсетчасовия полет.
Купи пакетче фъстъци „Плантърс“, кракери със сирене, бисквити с парченца шоколад, два пакета чипс с вкус барбекю, пакет вафли с мед и бадеми и няколко дъвки. Отдавна се беше отказала да следи въглехидратите просто заради възможността да следи нещо, каквото и да било. Това бе останало във времето, когато Роуз беше млада и решена на всичко, за да докаже на рода Чакмакчян, че жената, която са дамгосали като одар и която никога не са смятали за една от тях, всъщност е прекрасен човек, на когото дори може да се завижда. Днес, двайсет години по-късно, Роуз само се усмихваше при спомена за сърдитата млада жена, която е била навремето.
Макар че огорчението към първия ѝ съпруг и роднините му така и не се притъпи докрай, с времето Роуз се бе научила да се примирява с недостатъците и неспособностите си, включително с широкия ханш и корема. Толкова дълго бе пазила — с известни промеждутъци — диети, че дори не помнеше кога точно се е отказала завинаги от тях. Все пак по някое време беше успяла да се отърве ако не от излишните килограми, то от необходимостта да ги сваля. Подтикът просто се бе изпарил. Мустафа си я харесваше и такава. Никога не критикуваше външния ѝ вид.