Наскоро Фериде се беше изселила в поредната диагноза, която никой не можеше дори да произнесе, камо ли да разтълкува: „хебефренична шизофрения". От този миг нататък бе останала вярна на новата си придобивка, сякаш най-после си беше изяснила понятията, нещо, от което се нуждаеше остро. Каквато и да беше диагнозата, Фериде живееше по правилата на собствената си приказна страна, чиито граници не бе прекрачвала.
Този първи петък на юли обаче Зелиха не обърна внимание на прословутата омраза на сестра си към лекарите. След като започна да се храни, си даде сметка, че цял ден е умирала от глад. Почти механично изяде резен чьорек, наля си чаша айран, боцна с вилицата още една зелена долма, за да я сложи в чинията си, и разкри информацията, която набъбваше вътре в нея:
— Днес ходих на гинеколог…
— На гинеколог! — повтори начаса Фериде, но не добави нищо по вече.
Гинеколозите бяха лекарите, с които имаше най-малък опит.
— Днес ходих на гинеколог, за да правя аборт — довърши изречението Зелиха, без да поглежда към никого.
Бану изпусна пилешкото крилце и се вторачи в краката си, сякаш те имаха нещо общо, Джеврийе стисна силно устни, Фериде изписка, а после, кой знае защо, прихна, майка им разтърка нервно чело, понеже усети как се приближава първата аура на ужасното главоболие, а Маминка… ами Маминка просто продължи да си яде таратора. Може би защото от няколко месеца беше оглушала. Може би защото страдаше от началните стадии на деменция. Или просто защото смяташе, че не е станало кой знае какво. С Маминка човек никога не знаеше.
— Как си могла да съсечеш детето си? — попита ужасена Джеврийе.
— Не е дете — сви рамене Зелиха. — На този етап бих го нарекла по-скоро малка капка. По-научно е.
— Научно било! В това няма нищо научно, има само хладнокръвна жестокост! — разплака се Джеврийе. — Жестока и хладнокръвна! Ето каква си.
— Е, в такъв случай имам добри новини. Не съм го убила… не съм я убила… все едно. — Зелиха се извърна спокойно към сестра си. — Не че не исках. Исках, и още как! Опитах се да махна капката, но, кой знае защо, не се получи.
— В смисъл? — попита Бану.
Зелиха се постара да изглежда смела.
— Аллах ми прати вест — обясни тя безизразно със съзнанието, че не е хубаво да говори такива неща в семейство като нейното, но въпреки това го изрече. — И така, лежа там упоена, с лекаря и медицинската сестра, застанали от двете ми страни. След няколко минути операцията ще започне и детето ще изчезне. Завинаги! Но тъкмо да ме хване упойката върху операционната маса, чувам молитва от една джамия наблизо… Тиха е, гали ме като кадифе. Обгръща цялото ми тяло. После, веднага след като молитвата свършва, чувам шепот, сякаш някой ми казва тихо на ухото: „Не убивай детето!"
Джеврийе трепна, Фериде се изкашля притеснено в салфетката, Бану преглътна, а Гюлсюм се свъси. Само Маминка остана далеч, в по-добри земи — вече си беше изяла таратора и чакаше покорно следващото ядене.
— И точно тогава… — продължи с разказа Зелиха — тайнственият глас ми заповяда: „Оооо, Зелиха! Оооо, грешнице в праведното семейство Казанджъ! Остави детето да живее! Още не го знаеш, но то ще бъде водач. Ще бъде монарх."
— Няма как да бъде монарх — прекъсна я учителката Джеврийе — не пропускаше случай да покаже колко знае. — Вече няма монарси, ние сме съвременна нация.
— „Оооо, грешнице, това дете ще управлява другите! — продължи Зелиха, като се престори, че не е чула урока. — Не само тази държава, но и целия Близък изток и Балканите и целият свят ще знае името ѝ. Това твое дете ще поведе масите и ще донесе на човечеството мир и справедливост!" — Зелиха замълча и въздъхна. — И така, добри новини за всички! Детето е още в мен! Не след дълго ще сложим на масата още една чиния.
— Копеле! — възкликна Гюлсюм. — Искаш да вкараш в семейството незаконородено. Копеле!
Въздействието на думата се разпростря, все едно някой хвърли камъче в спокойна вода.
— Как не те е срам! Винаги си позорила семейството — смръщи се разгневена майката. — Я си погледни тая халка на носа… И грима, гнусните къси поли и пфу, тия високи токове. Ето какво се случва, когато се обличаш… като проститутка! Трябва да благодариш ден и нощ на Аллах, трябва да си признателна, че в семейството няма мъже. Щяха да те убият.
Не беше точно така. Не това, че са щели да я убият, а че в семейството няма мъже. Имаше. Някъде. Но си беше вярно и че в семейство Казанджъ имаше много по-малко мъже, отколкото жени. Върху целия род сякаш тегнеше черна магия и поколение след поколение мъжете с името Казанджъ умираха внезапно и преждевременно. Съпругът на Маминка, например — Ръза Селим Казанджъ, бе издъхнал най— неочаквано на шейсет години — просто престанал да диша. После, при следващото поколение, Левент Казанджъ беше починал от инфаркт още преди да е навършил петдесет и една година и така бе последвал примера на баща си и на бащата на неговия баща. Човек оставаше с впечатлението, че от поколение на поколение продължителността на живота при мъжете в рода се скъсява.