Ася я погледна така, сякаш питаше: Това пък какво беше? Защо я оставяха? Ако в тази къща изобщо имаше някаква демокрация и свобода на словото, те бяха запазени за всички, само не и за нея. Станеше ли въпрос за нея, домашният режим автоматично се превръщаше в чист тоталитаризъм. Ася въздъхна с поглед на ръба на отчаянието. После, без да знае защо, грабна керамичните съдчета за сол и пипер — изведнъж ѝ се прииска да си сложи пипер на храната. По лицето ѝ за миг се мерна неувереност: Ася остави снежния човек и стиснала грозната снежна жена, наръси твърде много сол по остатъците от бърканите си яйца.
До края на закуската се държа хладно и отчуждено. След малко леля Бану стана и както я гледаше отстрани, попита състрадателно:
— Защо, миличка, двете с теб не отидем на пазар? Можем да тръгнем след закуска и да се върнем до два часа. Ще бъде забавно! Но първо — сети се тя насред изречението — ела да ми помогнеш в кухнята да сипем ашурето в купички.
Ася кимна, беше се предала. Все тая! — помисли си. — Наистина, все тая…
* * *
В кухнята миришеше като в популярна закусвалня, пълна с клиенти в събота следобед. Най-силно се усещаше тръпчивото ухание на канела. Ася взе черпака и започна да сипва ашурето от огромната тенджера в стъклените купички — по един черпак и половина във всяка. Запита се защо ли леля Зелиха не е искала да я вземе със себе си на летището. В колата със сигурност имаше място. Мина ѝ през ума, че леля Зелиха може да я държи надалеч от гостите. Ася бе забелязала, майка ѝ не беше особено щастлива от новината, че Мустафа се връща след двайсет години.
— Мога ли да помогна?
Ася се обърна и видя, че Армануш стои и я наблюдава.
— Разбира се, защо не! Благодаря. — Даде ѝ паницата с нарязаните на ивички бадеми. — Ще наръсиш ли купичките?
Следващите десет минути работеха рамо до рамо и си разменяха кратки тъжни думи за баба Шушан.
— Дойдох в Истанбул, защото ми се струваше, че ако посетя сама града на баба си, ще разбера по-добре наследството на своето семейство и мястото си в живота. Исках да се запозная с турци, за да разбера по-добре какво е да си арменец. Цялото пътуване беше опит да се докосна до миналото на баба. Смятах да ѝ разкажа как сме търсили къщата ѝ… а сега нея вече я няма. — Армануш се разплака. — Нямах възможност дори да я видя за последно.
Ася я прегърна, макар и непохватно, не беше свикнала да проявява любов и състрадание.
— Много съжалявам за загубата ти — подхвана тя. — Преди да си тръгнеш от Истанбул, можем двете да потърсим други места, свързани с миналото на баба ти. Можем да се върнем там и да поговорим с други хора, да проверим дали ще открием нещо.
Армануш поклати глава.
— Оценявам го, но истината е, че щом пристигне майка ми, ще бъде трудно да ходя някъде сама. Трепери ми като квачка.
Чуха стъпки и замълчаха. Беше леля Бану, дошла да провери докъде са стигнали. Тя погледа малко как украсяват десертите.
— Армануш знае ли приказката за ашурето? — каза усмихната леля Бану, но не толкова като въпрос, а като увод към разказа.
Докато двете млади жени се трудеха заедно, докато отваряха наровете и ръсеха с канела и нарязани на ивички бадеми десетките купички с ашуре, наредени върху шкафчето, леля Бану започна да разправя:
— Имало едно време една земя не много далеч оттук и в нея хората били свърнали от правия път, а времената били тежки. Аллах гледал, гледал нечестивците и накрая пратил вестоносец — Ной, да ги вкара в пътя и да им даде възможност да се покаят. Но щом Ной отворил уста, за да проповядва правдата, никой не пожелал да го слуша и думите му били прекъснати с проклятия. Наричали го какъв ли не: луд, побъркан, откачен…
Ася погледна развеселена леля си, понеже знаеше как да я размекне.
— Но той бил предаден най-вече от жена си, която го погубила, нали, лельо? Жената на Ной се вляла в редиците на езичниците.
— Наистина се вляла, не жена, а змия в тревата! — потвърди леля Бану — разкъсваше се дали да разкаже религиозната история, както подобава, или да я изпъстри със свои забележки.
— Цели осемстотин години Ной се мъчил всякак да убеди жена си и народа си… И не ме питайте защо му е трябвало толкова много време — посъветва леля Бану. — Времето е капка в океана и няма как да премериш едната капка с друга и да провериш коя е по-голяма и коя — по-малка. И така, молил се Ной цели осемстотин години за народа си и се опитвал да го върне в правия път. Един ден Бог му пратил ангел Гавриил. „Направи си ковчег — прошепнал ангелът — и вкарай в него от всички видове по две…“