До късно сутринта тя беше сама в стаята си и се наслаждаваше на усамотението, нещо рядко в тяхната къща. Докато беше жив, баща ѝ не позволяваше никой да затваря вратите на стаите. Усамотяването означаваше съмнителни дела, всичко трябваше да се вижда, да бъде на открито. Единственото място, където човек можеше да се заключи, беше банята, но и там, ако се забавиш, някой идваше да чука на вратата. Едва след смъртта на баща си Зелиха можеше да затвори вратата и да остане насаме със себе си. И майка ѝ, и сестрите ѝ не искаха и да чуят, че изпитва нужда да се откъсне от света. От време на време Зелиха си представяше колко хубаво ще бъде да се изнесе оттук и да си има свой дом.
Рано онази сутрин жените от семейство Казанджъ бяха отишли на гроба на Левент Казанджъ, но Зелиха се бе извинила. Не ѝ се ходеше на гробищата с цялото семейство. Предпочиташе да отиде сама, да седне на прашната земя и да зададе на баща си няколко въпроса, които приживе той беше оставил без отговор. Защо е трябвало да бъде толкова строг към собствената си кръв и плът, защо не я е обичал? Ето какво искаше да разбере Зелиха. Освен това искаше да го пита дали има представа, че призракът му ги преследва и досега — и до ден-днешен се случваше неволно да снишат глас от страх да не притеснят със своето присъствие баща си. Левент Казанджъ не обичаше шума, особено детската врява. Съвсем невръстни им се налагаше да шептят. Да си дете в семейство Казанджъ, означаваше най-вече и преди всичко да научиш какво означава тати. Но тати не като баща, а като ТАТИ — Търпи Ако Трябва да Извикаш. Принципът ТАТИ беше прилаган към всеки миг от живота им. Ако някое от децата се препънеше например и се наранеше до стаята на баща им, то се сдържаше да не се разплаче, затисваше силно раната с длан, слизаше на пръсти в кухнята или градината, уверяваше се, че е достатъчно далеч, за да не го чуят, и чак тогава, чак там се разридаваше от болка. Зад всичко това стоеше примамливата, но така и несбъдната надежда: че ако слушаш, Татко няма да се ядоса.
Всяка вечер, прибереше ли се баща им от работа, децата се събираха преди вечеря при масата и чакаха да бъдат проверени. Баща им никога не ги питаше направо дали са слушали през деня. Вместо това ги строяваше като малък полк и се взираше с различна продължителност в лицата им: Бану (по-уплашена за сестрите и брат си, отколкото за самата себе си, нали бе най-голяма и се опитваше да ги закриля), Джеврийе (прехапала устни, за да не се разплаче), Фериде (с притеснено шарещи очи), Мустафа — единственият син (който се надяваше да се измъкне от тази окаяна група, понеже вярваше, че е любимец на баща си) и най-малката, Зелиха (със сърце, в което се надигаше едва доловима горчилка). Чакаха Татко да си дояде супата, а после да ги покани един по един… а понякога, ако извадеха късмет, и всички наведнъж — да седнат на масата.
Зелиха страдаше не толкова от непрекъснатото хокане на баща им и от редовното нашляпване, колкото от тези проверки преди вечеря. Причиняваше ѝ болка, че трябва да чака там, при масата, за да бъде огледана, сякаш всяка грешна стъпка, която е направила през деня, бе изписана върху челото ѝ с мастило, видимо само за баща ѝ.
„Толкова ли не можете да се държите като хората?“ — питаше Левент Казанджъ всеки път, щом разчетеше върху челото на някое от децата си, че е направило беля, и решаваше да накаже заради нея всичките.
Беше почти невъзможно да свържеш този Левент Казанджъ с човека, в който той се преобразяваше веднага щом излезеше от къщата. Който и да го срещнеше извън конака, го възприемаше като самото въплъщение на надеждността, внимателното отношение, духа на сплотеност и праведност, като човек, за какъвто някой ден мечтаеха да се омъжат всички най-близки приятелки на дъщерите му. Вкъщи обаче добротата му беше запазена единствено за чуждите хора. Точно толкова естествено както си изуваше обувките и си слагаше пантофите веднага щом се прибереше, той се преобразяваше от любезен чиновник в авторитарен баща. Веднъж Маминка беше казала, че е толкова строг с децата си, защото самият той бил страдал като малък, бил изоставен от собствената си майка.
Понякога Зелиха неволно си мислеше, че е хубаво, че баща ѝ е починал рано, като всички останали мъже в рода. Властен човек като Левент Казанджъ вероятно нямаше да се радва на щастлива старост, когато вече немощен и болен е щял да зависи от милостта на децата си.
Зелиха знаеше, че ако отиде на гроба на баща си, ще поиска да си поговори с него, а почне ли да говори, ще се разплаче, ще се пукне като чаена чаша от уроки. Самата мисъл да плаче пред други я отблъскваше. Наскоро си беше обещала, че никога няма да се превърне в една от онези ревливи жени и че ако ѝ се доплаче, ще го прави насаме. Затова в онзи ден без дъжд отпреди двайсет години беше предпочела да си остане у дома.