— Шпионираш ли ме? — попита той.
— Моля? — прихна Зелиха — чак сега се досети, че, без да знае, е направила откритие. — Как може да си толкова тъп! Дори да ходиш по проститутки, твоя работа, все ми е тая.
Мустафа се засегна и изведнъж му се дощя да удари сестра си. Тя трябваше да разбере, че не може да му се подиграва така.
Зелиха го погледна с присвити очи, сякаш се опитваше да разчете мислите му.
— Изобщо не ти влиза в работата какво обличам и как живея — заяви тя. — За какъв се мислиш? Татко е мъртъв и няма да допусна да се правиш на него.
Колкото и да е странно, още щом го изрече, Зелиха се сети, че сутринта е забравила да вземе от химическото чистене дантелената си рокля. Само да не пропусна да я прибера утре.
— Ако Татко беше жив, нямаше да говориш така — отвърна Мустафа. Размътеният поглед отпреди малко бе изместен от горчив блясък в очите. — Но това, че той си е отишъл, изобщо не означава, че в тази къща няма правила. Имаш отговорности към семейството си, госпожичке. Не можеш да позориш доброто му име.
— О, я млъквай! Колкото и да опозоря семейството, това изобщо не може да се сравнява с позора, който ти досега си му навлякъл.
Мустафа застина, изглеждаше объркан. Дали сестра му беше научила, че играе хазарт, или пак блъфираше? Мустафа залагаше на мачове и губеше все повече и повече. Ако баща му беше жив, със сигурност щеше да го набие, без да се съобразява с възрастта му. Грубият колан с месингова катарама. Дали имаше някаква логика в това от един определен колан да боли повече, отколкото от другите, или въображението на Мустафа просто се беше съсредоточило точно на този колан и той си бе внушил, че няма да го заболи чак толкова, че ще бъде благодарен и дори ще се почувства голям късметлия, ако баща му го удари с някой от другите?
Но баща му вече си беше отишъл и се налагаше на някого да му бъде напомнено кой командва сега.
— Сега, след смъртта на Татко, аз отговарям за семейството — оповести Мустафа.
— Виж ти! — засмя се Зелиха. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? Разглезен, много си разглезен, безценен фалосе! Разкарай се от стаята ми.
Сякаш насън, с крайчеца на окото си тя видя, как ръката му се вдига във въздуха, за да я зашлеви през лицето. Още не можеше да повярва, че Мустафа е в състояние да я удари, погледна го невиждащо и в последния момент успя да се дръпне встрани.
Изплъзна се на плесницата, но с това само вбеси Мустафа. При втория опит бузата ѝ пламна. Затова Зелиха също го удари по бузата — точно толкова силно.
След минута двамата ожесточено се боричкаха на леглото като деца, с тази разлика, че като малки не се бяха били никога. Татко никога не беше одобрявал караниците. За няколко мига Зелиха се почувства победителка — беше го ударила наистина силно — или поне си мислеше така. Беше висока мускулеста жена и не бе свикнала да се чувства крехка. Стисна длани във въздуха като шампион на ринга — все едно поздравява невидима публика, зарадвана от победата:
— Така ти се пада!
Точно тогава Мустафа изви ръката ѝ зад гърба ѝ и легна върху нея. Този път всичко беше различно. Той беше различен. С едната ръка я стисна за гърдите, а с другата ѝ вдигна полата.
Най-първото нещо, което изпита Зелиха, бе вцепенение, после — отново вцепенение. Усещането за позор бе толкова пърлещо, че вътре в нея нямаше място за други чувства. В миг тя бе омаломощена, почти смразена по някакъв свенлив начин, начин, който разкриваше възпитанието ѝ — смущението, че я виждат само по бельо, надделяваше над всичко останало.
После обаче — внезапно — в нея се надигна паника, заличила унижението. Зелиха се опита да го спре с едната ръка, а с другата се помъчи да си смъкне полата, той обаче почти веднага я вдигна отново. Тя се бореше, бореше се и той, тя го удари, той я удари още по-силно, захапа го, той стовари юмрук на лицето ѝ — един-единствен удар. Тя чу как някой изкрещява: „Спри!“, с все сила, пискливо и нечовешки, като животно в кланица. Не позна собствения си глас, както не позна и собственото си тяло, сякаш то беше чужда територия, когато той проникна в него.