Выбрать главу

Почукала и на прозореца на баща си и баща ѝ отвърнал:

— Ще те пусна, ако ме наричаш свекър.

Почукала и на прозореца на по-големия брат и той отговорил:

— Ще те пусна, ако ме наричаш девер.

Почукала на прозореца на сестра си и сестрата заявила:

— Ще те пусна, ако ме наричаш зълва.

Почукала на прозореца на по-малкия брат и той я пуснал. Прегърнал я, целунал я, а тя рекла:

— Нека се отвори земята — да ме погълне!

Земята се отворила и красивата сестра избягала в долното царство.[56]

* * *

Както държеше лъжицата, Ася погледна през кухненския прозорец и въздъхна, когато сребристата алфа ромео потегли.

— Видя ли сега? — обърна се тя към Султан Пети. — Леля Зелиха не поиска да отида с тях на летището. Пак е лоша с мен.

Колко глупаво бе да допусне да стане уязвима онази вечер, когато бяха излезли да пийнат навън. Колко глупаво бе да разчита, че веднъж завинаги ще преодолее пропастта помежду им. Тя нямаше да изчезне никога. Майката, която Ася беше превърнала в леля, щеше да си остане от другата страна. Майчино състрадание, дъщерна обич, семейна сплотеност, на нея със сигурност не ѝ трябват такива неща… — Ася се позамисли и изруга: Мамка му!

Член дванайсети: Не се опитвай да променяш майка си, и по-точно, не се опитвай да промениш своите отношения с нея, защото това ще ти донесе само отчаяние. Просто приемай и се съгласявай. Ако не можеш просто да приемеш и да се съгласяваш, върни се към Член първи.

— Нали не си говориш сама? — попита леля Фериде, която току-що беше влязла в кухнята.

— Всъщност правех точно това — потвърди Ася и тутакси излезе от наподобяващото гневно състояние. — Тъкмо споделях със своя приятел, котарака, колко е странно, че последния път, когато вуйчо Мустафа е бил тук, той дори не е бил роден и в къщата се е разпореждал Паша Трети. Минали са двайсет години. Странно, нали? Този човек никога не е идвал да ни види, а аз съм седнала да му наливам в купичките ашурето, защото той и досега ни е добре дошъл.

— Какво каза котаракът? — попита леля Фериде.

Ася се усмихна ехидно.

— Каза, че съм права и че това тук е лудница. По-добре да изгубя всяка надежда и да поработя върху манифеста си.

— Разбира се, че за нас вуйчо ти ще е добре дошъл. Кръвта вода не става, дори и да не ти харесва. Ние не сме като германците, които изритват от къщи децата си, щом те станат на четиринайсет. Имаме си семейни ценности, на които държим. Не се събираме по веднъж в годината колкото да хапнем пуйка…

— Какво имаш предвид? — попита озадачена Ася, но още преди да е изрекла въпроса, май се досети за отговора. — За американския Ден на благодарността ли говориш?

— Все едно за какво — подметна пренебрежително леля Фериде. — Важното в случая е, че хората на Запад не се чувстват свързани със семейството. Ние не сме такива. Щом някой ти е баща, той си остава твой баща завинаги, щом някой ти е брат, си остава докрая такъв. И без това всичко в този свят е достатъчно странно — продължи леля Фериде. — Ето защо обичам да чета третата страница на таблоидите. Изрязвам ги и ги събирам, за да не забравяме колко безумен и опасен е светът.

Никога дотогава Ася не беше чувала леля си да се опитва да намери логика в поведението си и затова я погледна неволно с подновен интерес. Седяха там, в кухнята, сред апетитните миризми, а през прозореца светеше мартенско слънце.

Накрая, след като чу, че любимият ѝ диджей оповестява видеоклиповете на някакъв нов състав, леля Фериде излезе, а на Ася ѝ се допуши. Бе закопняла не толкова за цигара, колкото за това да я изпуши заедно с Карикатуриста Алкохолик, макар да се изненада, че той ѝ липсва толкова много. Разполагаше най-малко с два часа, докато гостите дойдат от летището. Пък и да закъснея, на кого ли му пука? — помисли си.

Няколко минути по-късно затвори тихо вратата след себе си.

* * *

Леля Бану чу вратата, но преди да извика, Ася вече беше излязла.

— Какво смяташ да правиш, господарко? — изграчи Господин Горчивия.

— Нищо — прошепна леля Бану, докато отваряше едно от чекмеджетата на тоалетката и вадеше кутийката.

Върху кадифената възглавничка вътре беше брошката нар.

Като най-голяма от децата в семейство Казанджъ, брошката бе дадена на нея, получи я като подарък от баща си, който я беше наследил от майка си — не от мащехата си Маминка, а от майката, за която никога не говореше, от майката, изоставила го, когато бил дете, от майката, на която така и не беше простил никога. Брошката бе едновременно изключително красива и покъртителна, смяташе леля Бану. Никой не знаеше, но навремето тя я беше държала в солена вода, за да отмие от нея тъжната ѝ сага.

вернуться

56

Индоевропейска приказка, преразказана по „Как братът поискал за жена сестра си“ (Range, Lithaunische Volkmarchen, 28) — Б. а.