Под бдителния поглед на джина тя я помилва и усети блясъка на рубините вътре. Преди да се запознае с Армануш, и през ум не ѝ беше минавало да проучва историята на брошката нар. Сега обаче, след като я знаеше, нямаше и понятие какво да прави. Колкото и да се изкушаваше да я даде на Армануш, понеже смяташе, че тя принадлежи на нея повече, отколкото на всеки друг, се двоумеше, защото не беше наясно как да обясни защо ѝ я дава.
Можеше ли да каже на Армануш Чакмакчян, че навремето брошката е принадлежала на баба ѝ Шушан, без да споменава останалото? Колко от познанията си можеше да сподели с онези, чиито истории беше научила с магия?
* * *
Четирийсет минути по-късно, в другия край на града, Ася мина през скърцащата дървена врата на кафене „Кундера“.
— Ей, Ася! — провикна се весело Карикатуриста Алкохолик. — Насам! Тук съм! — Прегърна я, а после, когато Ася се дръпна от обятията му, възкликна: — Имам новини за теб — една добра, една лоша, както и една, която още не е класифицирана. Коя искаш да чуеш първо?
— Казвай лошата — отвърна Ася.
— Отивам в затвора. Рисунките ми с министър-председателя като пингвин явно не бяха посрещнати добре. Осъдиха ме на осем месеца.
Ася се вторачи в него с учудване, което бързо бе заменено с тревога.
— Шшт, скъпа — промърмори меко Карикатуриста Алкохолик и долепи пръст до устните ѝ. — Не искаш ли да чуеш добрата новина? — грейна той гордо. — Реших, че трябва да съм верен на сърцето си и да се разведа.
След като изумлението, помрачило лицето ѝ, изчезна, на Ася най-после ѝ хрумна да попита:
— А новината, която още не е класифицирана?
— Днес е четвъртият ден, откакто не пия. Не съм слагал и капка в уста. Знаеш ли защо?
— Сигурно защото отново си отишъл в „Анонимни алкохолици“— отговори Ася.
— Не! — провлачи Карикатуриста Алкохолик с обиден вид. — Защото днес е четвъртият ден, откакто те видях последния път, и исках, когато се срещнем, да съм трезвен. В този живот само и единствено ти ме вдъхновяваш да стана по-добър. — Тук той се изчерви. — Любов! — заяви. — Влюбен съм в теб, Ася.
Лешниковите ѝ очи се плъзнаха към една от снимките на стената — изровено трасе от състезанието за Наградата на „Камъл“ през 1977 година в Монголия. Ася си помисли, че ще бъде хубаво сега да изтича и да влезе в снимката, да попътува из пустинята Гоби с мощен джип, с тежки мръсни ботуши на краката си, с тъмни очила на лицето, та заедно с потта от нея да излязат и неприятностите, докато стане лека като никой, лека като суха шумка, която мощният вятър отнася в будистки манастир в Монголия.
* * *
— Не се притеснявай, пиленце — усмихнал се нарът и отърсил снега по клоните си. — Приказката, която ще ти разкажа, е с щастлив край.
Стиснал устни, Ованес Стабулян мислеше трескаво и вихрушката на писането го погълна. С всеки нов ред, добавен към последната приказка в детската книжка, го връхлитаха поуки, трупани от поколения наред, някои обезсърчителни, други повдигащи духа, но всички дошли от различно време, време без начало и край. Детските приказки бяха най-старите на света и в тях чрез думите говореха призраците на отдавна отминали поколения. Желанието на Ованес Стабулян да довърши книгата беше толкова инстинктивно и приковаващо, че бе неустоимо. Откакто беше започнал да я пише, светът бе мрачно място и сега Ованес Стабулян трябваше да я довърши, без да губи и миг, сякаш от това зависеше земята да стане по-малко покъртителна.
— Добре тогава — изгукал Малкия Изгубен Гълъб. — Разкажи ми приказката за Малкия Изгубен Гълъб. Но те предупреждавам, чуя ли нещо тъжно, разпервам криле и отлитам.
След като Ованес Стабулян бе отведен от войниците, дни наред никой в семейството не намираше сили да отиде в кабинета му. Влизаха и излизаха във всички други стаи, но не и в тази, и държаха вратата затворена, сякаш той и досега беше вътре и работеше ден и нощ. Но отчаянието, просмукало се в къщата, бе станало прекалено силно и осезаемо, за да се преструват, че животът може да продължи както преди. Не след дълго Армануш реши, че за всички ще бъде по-добре за отидат за известно време в Сивас, при майка ѝ и баща ѝ. Чак след това решение влязоха в стаята на Ованес Стабулян и намериха ръкописа на „Малкия Изгубен Гълъб и Земята на блаженството“, който чакаше да бъде довършен. Там, сред листовете, намериха и брошката с форма на нар.