Малко след това двамата излязоха от залата за пристигащи, тикайки количка, на която бяха натоварили комплект куфари. Видяха, че отвън, наредени на полукръг, чакат непознати. Най-напред съгледаха в групата Армануш, която се усмихваше и махаше с ръка, до нея беше застанала баба Гюлсюм, която се държеше за сърцето и бе на път да изгуби съзнание от вълнение. На една крачка зад нея стоеше леля Зелиха, висока и хладна, с очила с тъмнолилави стъкла.
XVII
Бял ориз
Първите два дни в Истанбул Роуз и Мустафа прекараха в ядене. На масата отговаряха на множеството въпроси, които различни членове на семейство Казанджъ им задаваха от всички посоки: Как е животът в Америка? Наистина ли в Аризона има пустиня? Вярно ли е, че американците карат на гигантски порции нездравословна храна колкото да се включват в телевизионни конкурси за диети? По-добра ли е американската версия на „Стажантът“ от турската? И така нататък.
Последва низ от по-лични въпроси: Защо нямат деца? Защо не са идвали досега в Истанбул? Защо не останат по-дълго? ЗАЩО?
Въпросите се отразиха на семейството по коренно различен начин. Роуз като че ли нямаше нищо против да я подлагат на разпит. Ако не друго, се радваше, че е под светлината на прожекторите. Мустафа обаче все повече се затваряше в мълчание и сякаш се смаляваше. Говореше малко, почти през цялото време четеше турски вестници, и консервативни, и прогресивни, сякаш се опитваше да навакса и да научи възможно най-много за страната, която е напуснал. От време на време задаваше въпроси за един или друг политик и на тях отговаряше, който може. Макар че открай време обичаше да чете вестници, Мустафа не беше проявявал никога такъв интерес към политиката.
— Както гледам, тази консервативна партия губи влияние. Има ли вероятност да спечели предстоящите избори?
— Мошеници! Банда лъжци! — изръмжа баба Гюлсюм, вместо да отговори. Върху скута ѝ имаше тава с купчинка суров ориз, който, преди да сготви, тя преглеждаше за люспи и камъчета. — Знаят само да дават обещания на народа и веднага щом ги изберат, забравят какво са говорили.
Както държеше вестника, Мустафа я погледна над него от креслото при прозореца.
— А опозиционната партия? Социалдемократите?
— Същата песен на друг глас! — прозвуча отговорът. — Всички са банда лъжци. Всички политици са продажни.
— Ако в парламента имахме повече жени, щеше да бъде различно — намеси се и леля Фериде, която си беше облякла тениската АЗ ОБИЧАМ АРИЗОНА, донесена като подарък от Роуз.
— Мама е права. Мен ако питате, единствената надеждна институция в страната винаги е била армията — каза леля Джеврийе. — Слава Богу, че я има турската армия. Ако не беше тя…
— Да, но трябва да ни допуснат и нас, жените, да служим в нея — прекъсна я леля Фериде. — Лично аз ще отида веднага.
Ася спря да превежда на Роуз и Армануш, които седяха до нея, и каза на английски през смях:
— Едната ми леля е феминистка, другата е заклета милитаристка. А се разбират прекрасно. Каква лудница!
Изведнъж угрижена, баба Гюлсюм се обърна към сина си:
— Ами ти, скъпи? Кога ще отбиеш воинския си дълг?
Въпреки че ѝ превеждаха веднага, Роуз се затрудняваше да следи разговора, затова се извърна към мъжа си и примига.
— Ти мен не ме мисли — каза Мустафа. — Стига да платя таксата и да им покажа, че живея и работя в Америка, не съм задължен да служа целия срок. Ще ми се размине само с кратко обучение. Един месец и край…
— Но няма ли краен срок? — попита някой.
— Да, има — потвърди Мустафа. — Трябва да го направиш, преди да си навършил четирийсет и една.
— Значи трябва да се явиш тази година — отбеляза баба Гюлсюм. — Сега си на четирийсет…
Както седеше в края на масата и си лакираше ноктите с яркочервен лъскав лак, леля Зелиха вдигна глава и стрелна с поглед Мустафа.
— Каква съдбовна възраст — изсъска най-неочаквано. — На нея е умрял баща ти, а преди това неговият баща и дядо… сега си на четирийсет, братко, и сигурно те тресе страх… Толкова близо до смъртта…
Последвалата тишина беше толкова мъртвешка, че Ася трепна неволно.
— Как смееш да му говориш така? — изправи се на крака баба Гюлсюм, стиснала тавата с ориза.