— Мога да говоря каквото си искам и на когото си искам — сви рамене леля Зелиха.
— Посрамваш ме! Вън оттук, госпожичке — тросна се с нисък стоманен глас баба Гюлсюм. — Вън от къщата ми още сега.
Леля Зелиха имаше да лакира още два нокътя, но остави четката в шишенцето, изтика назад стола и излезе от стаята.
* * *
На третия ден от гостуването Мустафа остана в стаята цял ден — извини се, че бил болен. Беше вдигнал температура и тя явно го бе лишила не само от сили, но и от способността да говори, защото той бе станал прекалено мълчалив. Лицето му се беше смъкнало, устата му бе пресъхнала, очите му бяха кръвясали, въпреки че нито беше пил, нито беше плакал. Часове наред лежа в леглото мълчалив и неподвижен като труп и изучава неразличимия десен от прах и мръсотия по тавана. През това време Роуз, Армануш и трите лели се разхождаха по улиците на Истанбул — най-вече около търговските центрове.
Онази вечер си легнаха по-рано от обикновено.
— Роуз, скъпа — прошепна Мустафа на жена си, докато я галеше по светлорусата коса.
Права, руса, гладка, тя винаги му вдъхваше спокойствие, забулваше го нежно като балдахин, за да го скрие от тъмнокосото му семейство и тъмното минало. Жена му лежеше до него, топла и мека.
— Роуз, скъпа. Трябва да се връщаме. Хайде утре да се качим на самолета.
— Ти да не си полудял? Още не съм се оправила от полета на идване — прозина се тя и протегна изтръпнали крайници. Беше в атлазената нощница с бродерия, която същия ден беше купила на Капалъ Чарши, и изглеждаше бледа и уморена не толкова от полета на идване, колкото от треската на пазаруването. — Защо си толкова нервен? Толкова ли е нетърпимо да прекараш няколко дни със собствените си роднини?
Тя се зави чак до брадичката и притисна под топлите завивки гърдите си до него. След това го погали по ръката, сякаш убеждаваше малко момче, и го целуна по врата леко, за да го успокои, но когато се опита да се отдръпне, Мустафа поиска още, беше зажаднял за страст.
— Всичко е наред — каза Роуз с напрегнато тяло и ускорено дишане, което обаче бързо се успокои. — Извинявай, скъпи, много съм уморена… Още пет дни и се прибираме.
След тези думи угаси лампата отстрани и ѝ трябваха само няколко секунди, за да заспи.
Мустафа продължи да лежи в слабата светлина, вече не мислеше за желанието си и изглеждаше разочарован и напрегнат. Клепачите му бяха натежали, а той не можеше да заспи. Лежа дълго, после по едно време чу, че някой чука на вратата:
— Да?
Вратата се пооткрехна и след миг в стаята надзърна леля Бану.
— Може ли да вляза? — попита тя приглушено и колебливо.
След като чу утвърдителен отговор, прозвучал като шум, тя прекоси стаята крадешком, като стъпваше с боси крака по дебелия килим, после спря. Червената кърпа на главата ѝ пламтеше, сякаш озарена от тайнствена светлина, а с тъмните торбички под очите леля Бану приличаше на призрак.
— Цял ден не си слизал долу. Исках само да проверя как си — прошепна тя и се взря в Роуз, която, прегърнала възглавницата с две ръце, спеше в другия край на леглото.
— Не се чувствах добре — погледна я Мустафа и побърза да извърне очи.
— Заповядай, братко — рече Бану и му подаде купичка ашуре, украсено със зрънца нар. — Мама е приготвила огромна тенджера за тебе. — Върху угриженото ѝ лице се появи усмивка. — Трябва да кажа, че готвачката е тя, но купичките са украсени от мен.
— О, благодаря, много си мила — изпелтечи Мустафа, усетил как го побиват ледени тръпки.
Винаги се беше страхувал от най-голямата си сестра. Направо губеше ума и дума в мига, щом усетеше изпитателния ѝ поглед. Беше ѝ станало навик да се взира и да разгадава другите, а самата тя си оставаше неразгадаема. Беше пълна противоположност на Роуз — прозрачността не бе сред добродетелите ѝ. Ако изобщо можеше да бъде оприличена на нещо, това бе загадъчна книга, написана на тайнствена азбука. Колкото и да се опитваше Мустафа да разгадае намеренията ѝ, все не можеше и не можеше да разчете какво бе изписано върху лицето ѝ. Въпреки това се постара да изглежда благодарен, когато взе от нея купичката ашуре.
Последвалата тишина беше тягостна и непроницаема. Мустафа не помнеше да е имало някога такава жестока тишина. Сякаш притеснена от нея, Роуз се обърна насън, но не се събуди.
Много пъти в живота си Мустафа бе чувствал внезапното желание да признае пред жена си, че това, което вижда тя, не е целият той. Друг път беше доволен да се вживява в ролята на човек без минало, на човек със старателно изградено отрицание. Тази негова амнезия беше преднамерена, макар и не пресметната. От една страна, някъде в съзнанието му имаше вратичка, която не искаше и не искаше да се затвори — през нея все се промушваха спомени. От друга страна, му се искаше да извади на повърхността онова, което съзнанието му най-старателно бе зачеркнало. Тези две течения го бяха съпътствали през целия му живот. Сега се бе върнал в къщата на своето детство и докато стоеше под пронизващия поглед на най-голямата си сестра, знаеше, че едно от теченията неминуемо ще изгуби своята сила. Знаеше, че ако остане още малко тук, ще започне да си спомня. И че всеки спомен ще отприщи друг. В мига, в който Мустафа беше прекрачил дома на своето детство, магията, закриляла го през всичките тези години от собствената му памет, се бе развалила. Как и занапред да се укрива в амнезията, която сам си беше създал?