— Искам да те питам нещо — каза, задъхан като дете, което бият и което едвам си поема въздух между два удара.
Кожен колан с медна катарама. Като малък се беше гордял, че не е плакал нито веднъж, не е пролял и сълза, когато Татко вадеше кожения колан. Но макар да се бе научил да сдържа сълзите си, така и не успяваше да не изохка. Колко ненавиждаше тази въздишка. Борбата за въздух. Борбата за пространство. Борба за обич.
Мустафа помълча, сякаш за да събере мислите си.
— От доста време има нещо, което не ми дава мира…
В иначе спокойния му глас се прокрадна едва доловимият намек за страх. През пердетата проникваше лунна светлина, очертала кръгче върху дебелия персийски килим. Мустафа се вторачи в това кръгче, когато избълва въпроса:
— Къде е бащата на Ася?
Извърна се към най-голямата си сестра точно навреме, за да види гримасата ѝ, но тя бързо си върна самообладанието.
— Когато се срещнахме с мама в Берлин, тя ми каза, че Зелиха е родила от мъж, за когото за кратко е била сгодена. Но той я бил напуснал.
— Мама те е излъгала — прекъсна го Бану. — Но не е ли все едно вече? Ася порасна, без да е виждала баща си. Не знае кой е. Семейството също — побърза да добави тя. — Освен Зелиха, разбира се.
— И ти ли не знаеш? — попита невярващо Мустафа. — Чух, че си голяма гадателка. Фериде твърди, че си подчинила на себе си зли джинове, които ти съобщават цялата необходима информация. Доколкото разбрах, при теб отвсякъде се стичат клиентки. Нима се опитваш да ме убедиш, че не знаеш нещо толкова важно? Твоите джинове нищо ли не са разкрили?
— Разкриха ми — довери му Бану. — И ми се иска да не знам онова, което знам.
Докато Мустафа осмисляше думите ѝ, сърцето му заби по-ускорено. Вцепенен, той затвори очи. Но и със затворени очи виждаше пронизващия поглед на Бану. И още един чифт очи, които проблясваха злокобно в мрака, кухи и смразяващи. Дали беше злият джин? Ала всичко явно беше сън, защото когато отново отвори очи, Мустафа Казанджъ беше сам с жена си в стаята.
Въпреки това отстрани на леглото го чакаше купичка ашуре. Мустафа я погледна така, сякаш внезапно е разбрал защо е сложена там и какво точно се иска от него. Изборът бе негов… на лявата му ръка.
Погледна лявата си ръка, която вече чакаше при купичката. Усмихна се на властта ѝ. Сега тя можеше или да грабне купичката, или да я избута встрани. Ако избереше второто, на другата сутрин Мустафа щеше да се събуди, за да посрещне поредния ден в Истанбул. Щеше да види на закуска Бану. Двамата нямаше да обсъждат своя среднощен разговор. Щяха да се преструват, че тази купичка ашуре не е била приготвяна и поднасяна никога. Ако избереше първото, кръгът щеше да се затвори. Така или иначе бе достигнал възрастовия предел за мъжете от рода Казанджъ, смъртта при всички положения дебнеше наблизо и вече нямаше значение дали ще живее ден повече, или по-малко. Дълбоко в съзнанието му отекна старо предание — предание за мъж, избягал накрай света с надеждата да се изплъзне на Ангела на Смъртта, колкото да се натъкне на него там, където му било писано да го срещне.
Изборът беше не толкова между живота и смъртта, колкото между направляваната от самия него смърт и внезапната смърт. С такова родово наследство той беше сигурен, че ще умре скоро. Сега лявата му ръка, виновната ръка, можеше да избере кога и къде.
Мустафа си спомни за листчето хартия, което бе пъхнал в каменната стена на светилището „Ел Традито“. „Прости ми — беше написал на него. — За да съществувам, миналото трябваше да бъде заличено.“
Сега имаше чувството, че това минало се завръща. И за да съществува то, Мустафа трябваше да бъде заличен…
През всичките тези години го измъчваха угризения на съвестта, които лека-полека го рушаха отвътре, без да засягат фасадата. Но битката между амнезията и паметта може би най-после беше приключила. Точно като гладкия пясък, разпрострял се след отлив докъдето поглед стига, спомените от тревожното минало избиваха тук-там на повърхността. Мустафа се пресегна да вземе ашурето. Съзнателно и по своя воля започна да го яде малко по малко, като се наслаждаваше на всяка лъжица и продуктите в нея.