Изпита невероятно облекчение, че напуска едновременно и миналото, и бъдещето си. Беше му сладко да напуска живота.
Дояде ашурето и след няколко секунди в стомаха го проряза болка, толкова остра, че не можеше да диша. След две минути дишането му спря напълно.
Ето как Мустафа Казанджъ умря на четирийсет години, три месеца, преди да навърши четирийсет и една.
XVIII
Цианкалий
Тялото беше умито с калъп сапун от див люляк, дъхав, чист и зелен, каквито, твърдят, били райските пасища. Беше изтъркано и изплакнато, а после оставено да се суши голо върху плоската плоча в двора на джамията, преди да бъде увито в три ката памучна плащаница, положено в ковчег и — въпреки настойчивия съвет на възрастните да го погребат още същия ден — натоварено на катафалка и откарано право в къщата на Казанджъ.
— Как така ще го връщате вкъщи! — възкликна здравенякът, който бе умил мъртвеца, а после препречи изхода на двора в джамията и свъсен като буреносен облак, изгледа един по един всички засегнати. — В името на Аллах, той ще се вмирише! Вие го излагате!
Някъде между „той“ и „вие“ заръмя — отделни капки, които падаха без желание, сякаш дъждът също искаше да играе роля във всичко това, а още не си бе избрал страна. Този вторник от месец март, безспорно най-неуравновесеният и неуравновесяващ месец в Истанбул, явно отново бе размислил и бе решил, че всъщност се числи към зимата.
— Но, братко — подсмръкна леля Фериде, която тутакси бе вместила този нервен човек във всепоглъщащия егалитарен космос на хебефреничната си шизофрения, — ще си го приберем у дома, за да могат всички да го видят за последно. Брат ми е бил в чужбина толкова години, че почти сме му забравили лицето. След двайсет години най-после се връща в Истанбул и на третия ден тук издъхва. Умря съвсем ненадейно и съседите и далечните роднини няма да повярват, че си е отишъл, ако не получат възможност да го видят мъртъв.
— Да не си полудяла, жено? Няма такова нещо в нашата вяра — тросна се здравенякът, умил мъртвеца, с надеждата да я спре, каквото и да е намислила още да му каже. — Ние, мюсюлманите, не си излагаме покойниците като на витрина. — Лицето му видимо стана още по-мрачно, когато добави: — Ако съседите искат да го видят, да идат на гроба.
Докато леля Фериде мълчеше и размишляваше върху думите му, леля Джеврийе, която беше застанала до нея, погледна мъжа с вдигната вежда, както по време на устно препитване гледаше учениците, за да ги накара да проумеят колко нелогичен е отговорът им.
— Но, братко — продължи леля Фериде, която вече бе решила какво да отговори. — Как ще го видят, като гробът е два метра дълбок?
От отчаяние рунтавите вежди на мъжа се изстреляха нагоре, той обаче предпочете да не казва нищо — най-после бе усетил, че е безпредметно да спори с тези жени.
Днес сутринта леля Фериде си беше боядисала косата черна. Това беше траурната ѝ коса. Тя решително поклати глава и допълни:
— Не се безпокойте. Можете да бъдете сигурен, че няма да го излагаме като християните по филмите.
Мъжът се смръщи при вида на неуморно движещите се очи и шарещи ръце на леля Фериде и стоя като вкаменен една цяла ужасна минута — сега вече изглеждаше не толкова подразнен, колкото отчаян, сякаш бе разбрал, че тя е най-голямата безумка, която е срещал някога. Затърси помощ с очи като на пор. След като не намери, ги плъзна към трупа, който чакаше търпеливо да решат съдбата му, и накрая отново към двете лели, но дори в този шарещ и смразяващ поглед да имаше дълбоко послание, те не успяха да разчетат значението му.
Вместо това леля Джеврийе му даде прещедър бакшиш.
И така, мъжът, умил мъртвеца, си взе бакшиша, а семейство Казанджъ — покойника.
Без да губят време, се подредиха на конвой от четири автомобила. Начело на шествието беше катафалката, сивозеленикава, каквито са мюсюлманските катафалки, а не черна, цвят, запазен за погребенията на малцинствата, за арменци, евреи и гърци. Ковчегът беше сложен отзад и тъй като някой трябваше да придружи мъртвеца, Ася предложи да го направи тя. Съвсем объркана, Армануш се беше вкопчила в ръката ѝ и всички останаха с впечатлението, че двете са го предложили заедно.