— И дума да не става отпред в катафалката да седят жени — отсече шофьорът, който приличаше изумително много на мъжа, умил покойника.
Може би бяха братя и единият миеше, а другият прекарваше мъртъвците, нищо чудно да имаха и трети брат, който се трудеше на гробището и бе натоварен да ги погребва.
— Е, налага се, в семейството вече не останаха мъже — скара му се изотзад леля Зелиха с глас, толкова леден, че мъжът млъкна.
Сигурно му хрумна, че ако наистина не са останали мъже, които да придружат мъртвеца в катафалката, е за предпочитане с него да пътуват тези две момичета, а не тази страховита жена с къса пола и халка на носа.
И така, мъжът спря да роптае и не след дълго катафалката потегли тромаво.
Точно отзад беше тойотата на Роуз. Паниката ѝ бе почти осезаема: колата ту се разклащаше, ту спираше и пъплеше сантиметър по сантиметър напред, сякаш Роуз или хълцаше неудържимо, или се страхуваше от безумното движение по улиците.
С оглед на все по-голямата ѝ липса на самообладание беше трудно да си я представиш зад волана на ултрамаринов джип „Гранд чероки“ с пет врати и осемцилиндров двигател. Жената, която се носеше презглава по широките булеварди на Аризона, се бе превърнала в друг човек, докато шофираше по кривите задръстени улици на Истанбул. Честно казано, в момента Роуз беше напълно стъписана, изумлението и липсата на ориентация почти бяха изместили скръбта ѝ. Някакви си седемдесет и два часа след пристигането тя имаше чувството, че е паднала през тясна дупка в космоса и се е озовала в друго измерение, в странна земя, където нищо не изглеждаше нормално и дори смъртта се бе превърнала в нещо сюрреалистично.
До нея седеше баба Гюлсюм: тя не можеше да общува с американската си снаха, която не беше виждала никога досега, но въпреки това изпитваше тревога и съжаление към нея, задето е овдовяла, макар и не толкова голяма тревога и съжаление, колкото изпитваше към себе си, задето е изгубила сина си.
Отзад седеше Маминка. Днес беше на главата с плътна кърпа, обточена по краищата с мастиленочерно. Първия ден в Истанбул Роуз бе посветила много време на опитите да разгадае основните критерии, по които някои туркини ходят забрадени, а други — не. Не след дълго обаче се беше отказала, тъй като не бе успяла да реши главоблъсканицата дори на местно равнище и дори вътре в къщата. Направо не проумяваше защо Маминка, която беше извън всякаква възраст, ходеше с кърпа на главата, а снаха ѝ Гюлсюм — не, и защо една от лелите се разхождаше с червена забрадка, а трите ѝ сестри — не.
Точно зад тойотата беше сребристата алфа ромео на леля Зелиха с трите ѝ сестри, сместени вътре, и Султан Пети, свит на кълбо в кошницата в скута на леля Джеврийе и стряскащо спокоен, сякаш човешката смърт действаше успокояващо на котешката свирепост.
Отстрани на алфа ромеото се носеше жълт фолксваген костенурка, управляван от Арам. Той недоумяваше за какво им е на жените от семейство Казанджъ да карат мъртвеца си вкъщи, но и бе достатъчно благоразумен да знае, че нищо не уморява повече от опита да възразяваш на лелите, особено когато са като сега на цяла тумба, и затова бе предпочел да не пита. Караше отстрани и се стараеше да се увери, че любимата му е добре сред цялата суматоха.
При светофара на задръстеното кръстовище в Шиши, само на няколко пресечки от мюсюлманското гробище, накъдето мъжът в джамията се бе опитал да ги насочи, по една случайност всички застанаха в редица — точно като челен полк на непобедима войска, обзета от въодушевлението да се бие, но без кауза, зад която да застане. Леля Фериде подаде глава от прозореца и замаха с ръка наляво-надясно, очевидно развълнувана, че са застанали така едни до други и за пръв път действат съгласувано, пък било то и заради някакъв си механичен светофар, светещ червено. Роуз не обърна внимание на жестикулирането, баба Гюлсюм — на жестикулиращата.
На следващия светофар, както се беше сместила между Армануш и шофьора на катафалката, Ася огледа още веднъж колите наоколо, но за щастие не видя никой от роднините. Почувства внезапно безсрамно облекчение, че не са наблизо, без да броим, разбира се, роднината в ковчега отзад, но ако Ася не се обръщаше, той също нямаше да попада в полезрението ѝ. Докато пъплеха в движението с вид на желе — задръстено и плътно, тук-там с непредсказуеми пролуки, пред тях изникна яркочервен камион на „Кока-кола“.
След като светофарът светна зелено и те потеглиха отново, в платното отдясно се появи цяла флотилия автомобили с футболни запалянковци. Бяха с шапки, шалове, знамена, плакати и ленти, на някои и косата беше в цветовете на любимия отбор — червен и жълт. Отчаяни от бавно движещите се автомобили, повечето бяха изпаднали за малко в летаргия и си бъбреха помежду си, като от време на време развяваха през смъкнатите прозорци по някоя и друга лента.