Но когато движението отново се устреми напред, запалянковците пак започнаха да скандират и да крещят с подновена сила. След малко в тясното пространство между катафалката и камиона на „Кока-кола“ безразсъдно се промуши жълто такси с десетки стикери по бронята. Шофьорът до Ася изруга ядосано и намали скоростта. Докато той мърмореше, а Армануш гледаше все по-изумена таксито отпред, Ася се мъчеше да разчете надписите по стикерите. Различи сред тях един лъскав във всички цветове на дъгата, който гласеше: НЕ МЕ НАРИЧАЙ НЕГОДНИК! НЕГОДНИЦИТЕ СЪЩО ИМАТ СЪРЦЕ!
Таксиметровият шофьор отпред беше груб на вид мургав мъж с побелели, засукани надолу мустаци, който изглеждаше поне на шейсет, прекалено стар, за да се включва във футболна дандания. Имаше рязко несъответствие между съвсем традиционния вид на мъжа и трескавата безразсъдност, с която шофираше. Още по-интересни обаче бяха пътниците — или може би му бяха приятели — в таксито. Мъжът до шофьора беше с лице, оцветено от едната страна в жълто, а от другата — в червено. Ася го виждаше добре от катафалката отзад, защото той си беше подал главата през отворения прозорец и с едната ръка размахваше жълто-червен банер, а с другата се държеше разсеяно за предната седалка. Горната част на тялото му беше отвън, а долната бе скрита вътре в таксито и човекът сякаш беше разрязан наполовина от фокусник. Дори отдалеч Ася забеляза, че носът му е морав като на алкохолик и това разваля червено-жълтата симетрия върху лицето му, като накланя везните в полза на червеното. Точно когато тя умуваше коя ли напитка — бира, ракия или двете, могат да придадат на човешкия нос точно този оттенък, прозорецът зад мъжа се смъкна и друг запалянко вдигна барабан във въздуха с едната ръка, а с другата се хвана за нещо вътре в автомобила. Двамата хулигани подадоха телата си от прозорците в пълен синхрон, сякаш са окастрените клони на нещо средно между дърво и жълто такси.
След това мъжът на предната седалка извади палка и започна да бие по барабана, който вторият мъж държеше. Невъзможната задача явно им вдъхна сили, защото двамата обогатиха с химн тропането и блъскането. Доста от пешеходците застинаха като вцепенени, немалко обаче изръкопляскаха и се присъединиха към дуета, като изричаха текста все по-разпалено:
Земя, вода, небе да чуят гласа ни.
Светът да се разтресе от тежките ни стъпки.
— Какво казват? — сръга Армануш Ася, но тя се забави с превода главно защото беше насочила вниманието си към един пешеходец. Беше длъгнест слаб младеж в дрипи, който дишаше лепило от найлонов плик и в същото време потропваше с боси почернели крака в такт с химна. През няколко секунди спираше да диша от лепилото и изричаше думите на химна, но малко по-късно от другите, като зловещо ехо:
— … Тежките ни стъпки…
През това време и другите веселяци също размахаха от прозорците на колите знамена и ленти и се присъединиха радостни към песента. От време на време барабанистът спираше да блъска по барабана и да описва с палката във въздуха въображаеми змийчета, сякаш дирижира минувачите и уличните търговци по тротоара и оркестрира врявата в целия град.
След като първата част от песента приключи, настъпи кратко объркване, тъй като явно малцина сред пъстрия хор знаеха текста на втората половина. Но не допуснаха тази обременителна подробност да подкопае сплотеността им и отново запяха от самото начало, този път по-сърцато и отпреди:
Земя, вода, небе да чуят гласа ни.
Светът да се разтресе от тежките ни стъпки.
Така се носеха те по булеварда на мощен жълто-червен поток, сред хаос и олелия. Армануш, Ася и шофьорът наблюдаваха от катафалката мълчаливо, с очи, вперени в жълтото такси отпред. Бяха толкова опасно близо до автомобила, че Ася виждаше как до задното стъкло се търкалят празни кутийки от бира.
— Погледнете ги само! Може ли възрастни хора да се държат така? — избухна шофьорът на катафалката. — Случва се от време на време. Някой фанатик умре и роднините или откачените му приятели настояват да увият ковчега със знамето на този или онзи футболен отбор. После най-безсрамно очакват да прекарам до гробищата тези кощунствени ковчези! Мен ако питате, всичко това си е чисто богохулство! Трябва да има закон, който да забранява такива глупости. Според мен трябва да е разрешен само зеленият цвят на молитвените одежди. Нищо друго. Какво си въобразяват тия хора? Не са ли мюсюлмани? Умрял си в името на Аллах, за какво ти е притрябвало футболно знаме? Да не би Аллах да е построил там горе стадион? И на небето да има турнири?