Ася не знаеше какво да отговори на последния въпрос, затова се намести притеснена на седалката, но точно тогава вниманието на шофьора отново бе привлечено от жълтото такси. От мобилния телефон на фанатика, надвесил се от предния прозорец, иззвъня мелодия на запис. Едрият хулиган продължи да се държи с една ръка за таксито и да дирижира с другата града, но пак направи опит да натисне бутона на телефона — забравил, че няма свободна ръка. Изгуби равновесие, а заедно с него още две неща — първо палката на барабана, а после и мобилния телефон. И двете паднаха на пътя, точно пред катафалката.
Жълтото такси удари рязко спирачки и катафалката спря точно когато разстоянието между двете коли се бе смалило до косъм. От внезапното спиране Ася и Армануш залитнаха напред, а после и двете провериха едновременно ковчега отзад. Той си беше здрав и невредим.
Собственикът на изпуснатите вещи скочи в миг долу, без да спира да се усмихва и да пее, а жълто-червеното му лице сияеше разгорещено. Той погледна назад, сякаш се извиняваше на движението, че го спира. Чак тогава забеляза, че точно зад тях има не каква да е кола, а сивкавозелена катафалка, символ на смъртта, който пъплеше бавно като зловеща сянка. Една дълга тягостна минута мъжът стоя там, насред движението, изглеждаше озадачен. Накрая, след като покрай него профуча поредната кола, пълна със запалянковци, които пееха химна, а приятелят му заблъска припряно с ръка по барабана, той все пак се сети да грабне от пътя мобилния телефон и палката. Погледна за последно ковчега в катафалката, после се обърна и се качи отново в таксито. Този път не се подаде, остана си вътре, притихнал.
Армануш и Ася се усмихнаха неволно.
— Явно имате най-почитаната професия в града — оповести Ася на шофьора, който бе наблюдавал заедно с тях цялата сцена. — Сянката ви хвърля в ужас и най-разгорещения и заклет запалянко.
— Няма такова нещо — възрази мъжът. — Заплатата е много ниска, не плащат пенсионни и здравни осигуровки, нямаш право да стачкуваш, нищо. Навремето карах големи камиони за превози на далечни разстояния. Въглища, нефт, пропан-бутан, промишлена вода… какво ли още не. Всичко съм превозвал.
— По-добре ли беше от това?
— Шегувате ли се? Разбира се, че беше по-добре. Качваш товара в Истанбул и поемаш към друг град. Няма шефове, които да те притискат, няма началник, на когото да се умилкваш! Сам си си господар. Ако решиш, можеш да пътуваш спокойно, стига да не са ти поръчали да закараш товара бързо. Тогава се налага да шофираш, без да спиш. Иначе работата е чиста. Чиста и достойна. Не си принуден да лижеш подметките на никого.
Автомобилите подкараха по-бързо и шофьорът смени скоростта. Не след дълго футболната флотилия зави надясно, към стадиона.
— Защо тогава сте напуснали? — учуди се Ася.
— Заспах зад волана. Уж си карах по пътя. А после се чу страхотен трясък, сякаш е Страшният съд и Аллах ни призовава всички. Отворих очи и що да видя, озовал съм се в кухнята на една крайпътна колиба.
— Какво казва? — пошушна Армануш.
— Повярвай, не ти трябва да знаеш — отвърна също през шепот Ася.
— Питай го тогава по колко мъртъвци на ден прекарва с катафалката.
След като въпросът беше преведен, шофьорът поклати глава:
— Зависи от годишното време. Най-лошо е през пролетта, малцина умират тогава. После обаче идва лятото, най-натовареното време. Скочи ли температурата над двайсет и пет градуса, при нас става пълна лудница — най-вече заради старците… Мрат като мухи… През лятото истанбулчани умират на тумби!
Той замълча умислено, оставяйки Ася със семантичното бреме на последното изречение, което бе съчинил. След това погледна един минувач в смокинг, който крещеше по мобилния заповеди, и възкликна:
— Ох, тези богаташи! Ама че работа! Цял живот трупат пари и за какво са им? Какви глупаци! Да не би плащаниците да са с джобове? Накрая всички си отиваме, завити в памучна плащаница. И толкоз. А не със скъпи дрехи. И с бижута. Можеш ли да отидеш в гроба по смокинг или в бална рокля? Кой държи небето за тези хора?
Ася не знаеше какво да отговори, затова и не опита.
— Ако не го държи никой, как ще живеем под него? Лично аз не виждам небесни стълбове, а вие? Как някой може да играе по стадионите футбол, ако Аллах каже: „Вече не държа небето“?
С този въпрос, увиснал във въздуха, те завиха зад ъгъла и накрая стигнаха къщата на Казанджъ.