Отпред ги чакаше леля Зелиха. Тя размени с шофьора няколко думи и му даде бакшиш.
Пред къщата бяха наредени фолксвагенът, сребристата алфа ромео и тойотата корола. Явно всички ги бяха изпреварили. Къщата беше пълна с гости и всички чакаха да бъде свален ковчегът.
* * *
След като влязоха вътре, Ася и Армануш се натъкнаха на задръстено само с жени пространство. Макар че повечето гости се бяха струпали във всекидневната на първия етаж, някои тутакси бяха пратени по други стаи, за да сменят памперса на бебето си, да се накарат на детето си, да поклюкарят или да се помолят, тъй като беше време за следобедната молитва. Момичетата нямаха къде да се усамотят, затова се отправиха към кухнята, колкото да установят, че всички лели обсъждат през шепот сполетялата ги трагедия, докато подготвят таблите с ашуре, което да поднесат.
— Клетата мама, съсипана е. Кой да предположи, че ашурето, което е приготвила за Мустафа, ще бъде поднесено на погребението му? — каза леля Джеврийе, както стоеше при печката.
— Да, съсипана е и булката му, американката — отбеляза леля Фериде, без да вдига поглед от тайнственото петно върху пода. — Клетата тя. Идва в Истанбул за пръв път в живота си и овдовява. Какъв ужас!
От масата, където седеше, слушаше сестрите си и пушеше, леля Зелиха промълви тихо:
— Да, сигурно сега ще се върне в Америка и там ще се омъжи отново. Знаете, Аллах обича троицата. Щом това ѝ е втори брак, значи трябва да има и трети. Но след един арменец и един турчин кого ли ще избере за трети?
— Жената е в траур, бива ли да говориш така! — укори я леля Джеврийе.
— Траурът е като девствеността — въздъхна тежко леля Зелиха. — Хубаво е да ги дадеш на онзи, който най-много го заслужава.
Смаяни от тези думи, двете лели трепнаха и застинаха като вкаменени. Точно тогава в кухнята влязоха Ася и Армануш, следвани от Султан Пети, който мяукаше от глад.
— Сестри, я дайте на котарака нещо, докато не е изгълтал цялото ашуре — подкани леля Зелиха.
Тук леля Бану, която от двайсетина минути се трудеше — правеше чай, режеше лимони и слушаше спора, без да се намеси нито веднъж, се обърна към най-малката си сестра и заяви:
— Имаме по-важна работа.
Отвори едно чекмедже, извади отвътре огромен лъскав нож, грабна от плота глава кромид лук и я сряза наполовина. После стисна едната половинка в длан ѝ я пъхна под носа на леля Зелиха.
— Какво правиш? — подскочи тя на стола.
— Помагам ти да поплачеш, скъпа — поклати глава леля Бану. — Нали не искаш гостите да те виждат такава? Какъвто и свободолюбив дух да си, дори ти трябва да пророниш някоя и друга сълза в къщата на покойника.
С лука под носа си леля Зелиха затвори очи и заприлича на авангардна статуя, която няма никакъв шанс да попадне в обичаен музей: Жената, която не можеше да плаче, и лукът.
Леля Зелиха отвори нефритенозелените си очи и подсмъркна. Лукът беше подействал.
— Чудесно! — кимна леля Бану. — Хайде, идвайте всички, трябва да отидем във всекидневната. Гостите сигурно се чудят къде са домакините и защо са зарязали мъртвеца сам!
Това каза сестрата, която навремето си беше играла на майка с леля Зелиха: беше ѝ пяла приспивни песни, които донякъде си бе съчинила сама, беше я хранила с курабийки върху кашони, превърнати във въображаеми маси, беше ѝ разказвала приказки, в края на които красавицата винаги ставаше жена на принца, беше я гушкала и гъделичкала, сестрата, която я бе разсмивала както никой друг.
— Добре! — съгласи се леля Зелиха. — Да вървим тогава!
И така, отидоха във всекидневната, отпред вървяха четирите лели, Армануш и Ася ги следваха отзад. Влязоха в такт в стаята, пълна с гости, в стаята, където беше трупът.
Върху възглавница на пода в ъгъла, с шал върху русата глава, подпухнали от плач очи и пълничко тяло притиснато в непознатите седеше Роуз. Тя веднага махна с ръка на Армануш — да отиде при нея.
— Къде беше, Ейми? — попита, но още недочакала отговора, я притисна с друг въпрос: — Нямам представа какво става тук. Можеш ли да разбереш какво смятат да правят с тялото? Кога възнамеряват да го погребат?
Тъй като не знаеше отговора на почти никой въпрос, Армануш се приближи още малко до майка си и я хвана за ръка.
— Сигурна съм, че знаят какво правят, мамо.
— Но аз съм му жена — запъна се Роуз на последната дума, сякаш бе започнала да се съмнява в това.
Бяха го положили на дивана. Ръцете му, с преплетени палци, бяха поставени върху гърдите, където лежеше и тежко стоманено острие — да не се издува трупът. Върху клепачите бяха оставени две големи потъмнели сребърни монети — да не се отварят. В устата бяха налели няколко лъжици вода от свещената Мека. В медната чинийка до главата горяха парченца тамян от сандалово дърво. Макар че нямаше отворени, нямаше дори леко открехнати прозорци, димът се издигаше през няколко минути, сякаш разнасян от неуловим ветрец, който е проникнал някъде между стените. Усилеше ли се, пушекът се гънеше на змийчета около дивана и накрая се разсейваше на рехава сивкава струя. Но от време на време следваше строго определена линия и се спускаше на кръгове с други кръгове вътре все по-близо до трупа — точно като птица мародерка, устремила се към плячката на земята. Тръпчива и остра, миризмата на сандалово дърво стана толкова силна, че всички се просълзиха. Повечето нямаха нищо против — така и така плачеха.