Мустафа бе безценен от деня, в който се появи на бял свят. Бяха 1взети поредица мерки, той да бъде предпазен от мрачната съдба, причакваща всички мъже в рода. Като дете Мустафа бе окичван с какви ли не мъниста и амулети против уроки, щом проходи, постоянно го държаха под око и до осем години го оставиха с дълга коса — като на момиче, за да заблудят ангела на смъртта Азраил. Ако някой се обръщаше към него, казваше: „Ей, момиченце", или „Ела насам, малката!". Въпреки че Мустафа се учеше добре, животът му в гимназията не бе особено сладък заради неговата необщителност. Истински цар у дома, той явно не искаше да бъде един от многото в класната стая. Не дружеше с никого и когато Гюлсюм реши да направи празненство по случай завършването на училище, се оказа, че няма кого да поканят.
Мустафа бе нагло необщителен извън дома си, боготворен като неоспорим цар вкъщи и с всеки рожден ден зловещо се приближаваше към участта на мъжете в рода Казанджъ, затова много скоро бе решено, че няма да е зле да го пратят в чужбина. Само за месец накитите на Маминка бяха продадени и с парите от тях осемнайсетгодишният син на семейство Казанджъ замина от Истанбул в Аризона, където се записа да следва за инженер агроном, специалист по биосистеми, с надеждата да се спаси и да доживее до дълбока старост.
Затова, когато онзи първи петък на юли Гюлсюм се скара на Зелиха и ѝ каза, че трябвало да бъде благодарна, задето в семейството няма мъже, в думите ѝ имаше зрънце истина. Зелиха не отговори. Вместо това отиде в кухнята, за да намери и да нахрани единственото мъжко същество в къщата: сребрист котарак с неутолим глад, необичайна любов към водата и куп симптоми на обществен стрес, които в най— добрия случай можеха да се тълкуват като независим нрав, а в най— лошия — като невроза. Казваше се Паша Трети.
В конака на Казанджъ бяха живели поколения котараци — точно като хората, но за разлика от тях се радваха на любов и без изключение си отиваха от старост. Макар че всяка от котките си имаше свой нрав, котешкото родословие в дома се отличаваше с два гена — надделяваше ту единият, ту другият. Това, от една страна, беше „благородническият" ген, наследен от дългокосместата сивкавобяла персийска котка, която Маминка беше донесла със себе си като младоженка през двайсетте години на XX век („Котката ѝ е единственият чеиз" — подигравали се съседките тогава). От друга страна, понякога избиваше „уличният" ген, дошъл от неизвестен, но очевидно уличен кафеникав котарак, с когото бялата персийска котка бе успяла да се съвкупи при някое от бягствата си. Поколение след поколение двете генетични особености като че ли се редуваха за надмощие в котките, живеещи под този покрив. Не след дълго семейство Казанджъ вече не си правеше труда да търси нови и нови имена и просто следваше котешкото родословие. Ако бяха бели и пухкави, със сплескано носле, приличаха на потомци на аристократичната жилка, котенцата получаваха името Паша Първи, Паша Втори, Паша Трети… Ако връх вземеш уличният ген, те биваха назовавани Султан — по-висше име, издаващо убеждението, че уличните котки притежават свободен, независим дух не им трябва да се умилкват на никого.
До този ден разликата в имената без изключения намираше отражение и в нрава на котките под този покрив. Потомците на благородното потекло се оказваха сдържани, зависими, кротки и постоянно се миеха, за да заличат всички следи от човешки допир, всеки път, щом някой ги помилваше, а котките от втората група бяха по-любопитни и издръжливи и си умираха за странни лакомства като шоколада.
Паша Трети въплъщаваше изцяло отличителните черти на своето родословие и стъпваше напето и надменно, сякаш ходеше по натрошено стъкло. Имаше две любими занимания, на които се отдаваше при всеки удобен случай: да гризе електрически кабели и да наблюдава птиците и пеперудите, които обаче от мързел не гонеше. Второто занимание понякога му втръсваше, докато първото — никога. Поне по един-два пъти бе гризал всички налични кабели, беше драскал по тях, беше ги повреждал и прекъсвал. Въпреки че доста често го беше хващал ток, Паша Трети бе доживял до зряла, преклонна възраст.
— Ела, Паша, много си ми добричък — каза Зелиха и му даде няколко парчета от любимото му бяло саламурено сирене.
После си сложи престилка и се зае да мие камарата тенджери, тигани и чинии. След като приключи със съдовете и се успокои, се върна на масата, където откри, че думата копеле още витае във въздуха, а майка ѝ още се въси.