В ъгъла се беше свил недъгав имам. Той поклащаше тялото си от кръста нагоре, напълно погълнат от Корана, който четеше на глас. В декламацията му имаше ритъм, такт, който се ускоряваше все повече и повече, после най-неочаквано замря. Армануш се опитваше да не забелязва рязкото несъответствие между дребното тяло на имама и пълните жени наоколо. Опитваше се и да не гледа празното място там, където би трябвало да са пръстите на мъжа. И на двете ръце той беше само с пръст и половина. Нямаше как Армануш да не се запита какво се е случило. Дали имамът се е родил така, или пръстите му са били отрязани? При всички положения именно заради незавършеността на тялото му всички тези жени се чувстваха толкова спокойно до него. В несъвършенството бе заложен ключът за съвършенството на имама, в липсата на цялост се криеше тайната на неговата святост. Той беше погранична душа и като всички погранични души около него витаеше нещо зловещо. Беше мъж, но същевременно и светец, затова бе невъзможно да го възприемаш като мъж. Беше светец, но същевременно недъгав, затова бе невъзможно да не забележиш, че е тленен. На сакатия имам не му трябваха пръсти да разлиства наум Свещения Коран. Носеше го целия, до последния стих, в паметта си.
В края на стиховете, каквито се четат в такива случаи, имамът замълча за стотна от секундата, за да усети вкуса, останал в устата му от всичките свещени думи. Сетне продължи с декламацията. Точно този плавен ритъм докосваше сърцата на покрусените жени — никоя от тях не разбираше и дума арабски. Дори след като не издържаха и се разридаха, жените внимаваха да не плачат много високо, за да не заглушат гласа на имама. Но и не хлипаха много тихо, понеже нито за миг не забравяха, че мястото, където са се струпали, е олюеви[58].
До имама, на второто най-челно място, седеше Маминка с дребно тяло, което приличаше на суха слива, оставена на слънцето — спаружена и сбръчкана. Който дойдеше, ѝ целуваше ръка и ѝ изказваше съболезнованията си, но беше трудно да се определи дали тя ги чува. Маминка обикновено само оглеждаше хората, целунали ѝ ръка. Но се случваше и да отговори на една или друга гостенка с порой от въпроси:
— Ти коя си, скъпа? — питаше роднини или дългогодишни приятели. — Къде беше през цялото време? Няма да ходиш никъде, немирнице такава! — караше се на напълно непознати.
А после, между забележителното мълчание и забележките, с които караше всички да замълчат, тя се отнасяше и току примигваше уплашено, а върху лицето ѝ се изписваше пълно неведение. В такива мигове Маминка недоумяваше какво търсят във всекидневната им всички тези хора и защо плачат толкова много.
Диванът беше застинал, жените бяха в постоянно движение. Диванът беше бял, жените бяха главно в черно. Диванът беше безмълвен, жените бяха гласовити, сякаш за да останат живи, трябваше да правят точно обратното на мъртвите. След малко всички наскачаха на крака и сведоха глави смирено. С лица, върху които се бяха изписали скръб и преклонение, но и сълзливост, те загледаха как недъгавият имам излиза от стаята. Леля Бану отиде да го изпрати и вече навън му целуна ръцете, благодари му много пъти, а после му даде бакшиш.
Веднага щом имамът си тръгна, въздухът беше разцепен от пронизителен писък. Нададе го възпълна жена, която дотогава не беше виждал никой. Викът ѝ се извиси на оглушителни децибели и за нищо време лицето ѝ почервеня до мораво, гласът ѝ пресипна и цялото ѝ тяло се разтресе. Толкова окаяно беше състоянието ѝ и толкова осезаема — болката, че другите я загледаха със страхопочитание. Жената беше оплаквачка, плащаха ѝ предварително да ходи и да плаче в дома на покойника, да поридае за хора, които изобщо не беше виждала. Хлиповете ѝ бяха така сърцераздирателни, че и другите жени се поддадоха.
И така, Армануш Чакмакчян се озова сред гмеж покрусени непознати (в този миг тя не можеше да познае дори майка си) и загледа как вихрушката от жени се върти и се разделя. В пълно съзвучие, без да се суетят, гостите си разменяха местата с новодошлите. Като птици от ято кацаха по фотьойлите, канапето и възглавниците върху пода, наслагани толкова близко, че раменете им се опираха. Посрещаха безмълвно и плачеха оглушително — всичките тези жени, които можеха да са толкова тихи сами, и толкова шумни, когато скърбят заедно. Сега вече Армануш беше разбрала някои от правилата в обреда на бдението: така например, в къщата вече не се готвеше. Вместо това всеки от гостите пристигаше с поднос храна и кухнята беше задръстена с тенджери и тигани. Никъде не се виждаха сол, месо, алкохол, не се долавяха вкусните миризми на печива. Точно както миризмите, и звуците бяха подчинени на правила. Не беше разрешено да слушаш музика, да пускаш телевизор и радио. Армануш се сети за Джони Кеш и затърси с поглед Ася.