Видя я да седи на канапето с няколко съседки: беше вдигнала високо глава, подръпваше разсеяно една от къдриците си и гледаше мъртвото тяло. Точно когато понечи да тръгне към нея, Армануш забеляза, че леля Зелиха сяда до дъщеря си и с непроницаемо лице ѝ казва нещо на ухото.
* * *
И така, мъртвото тяло лежеше на дивана.
Ася седеше притихнала сред няколко жени, които не спираха да вият и да хлипат, и пребледняваше все повече.
— Не ти вярвам — каза, без да поглежда майка си.
— Не е нужно да ми вярваш — промълви леля Зелиха. — Но накрая осъзнах, че ти дължа обяснение. И че ако не ти го кажа сега, няма да го направя никога. Той е мъртъв.
Ася се изправи бавно и погледна тялото. Взря се съсредоточено и напрегнато в него, за да не забрави, че това тяло, умито със сапун от див люляк и увито в три ката памучна плащаница, това тяло, което сега лежеше неподвижно под стоманеното острие и двете потъмнели сребърни монети, това тяло, на което са дали вода от Мека и което са покрили с благовонния тамян от сандалово дърво — е баща ѝ.
Вуйчо ѝ… баща ѝ… вуйчо ѝ… баща ѝ….
Ася вдигна очи и започна да оглежда стаята, докато не зърна леля Зелиха, която сега седеше в дъното и се беше затворила за света така, че и току-що срязана глава лук не можеше да я докосне. Докато Ася гледаше с отворена уста своята майка, проумя защо тя не е възразила собствената ѝ дъщеря да я нарича „леля“.
Леля ѝ… майка ѝ… леля ѝ… майка ѝ…
Ася пристъпи към мъртвия си баща. Една крачка, после още една, по-близо. С крачките се засили и димът. Роуз виеше от болка някъде в стаята. Същото правеха и другите жени — в безкрайна верига. Всички бяха свързани във верижна реакция и ритъм, житието на всяка бе преплетено с живота на другите, без значение дали го осъзнават, или не. Всеки хлип носеше успокоение… или може би във всяка споделена скръб имаше някой, който не можеше да скърби с останалите.
— Баба… — пророни Ася.
В началото бе словото, се казва в исляма, и то предхожда всяко битие. Дори да бе така, с нейния баща беше точно обратното. В началото бе липсата на слово, предхождаща битието.
* * *
Имало едно време земя не много далеч оттук, когато ситото било в сламата, магарето било градският глашатай, камилата — бръснарят… когато бях по-стар от баща си, та трябваше да го люлея в люлката, щом го чуех да плаче… когато светът бе преобърнат с главата надолу и времето бе кръговрат, който се въртеше и въртеше, така че бъдещето бе по-старо от миналото, а миналото бе непорочно като току-що засята нива…
Имало едно време… когато Божиите твари нямали чет точно като зрънцата пшеница и било грях да говориш много, защото можело да кажеш каквото не трябва да помниш и да запомниш каквото не трябва да казваш.
* * *
Цианкалият е безцветно вещество — солта на калия и циановодородната киселина. Прилича на захар и се разтваря много добре във вода. За разлика от другите отрови има силна миризма.
Мирише на бадеми. На горчиви бадеми.
Ако украсиш купичка ашуре със зрънца нар и капнеш отгоре цианкалий, трудно ще разбереш, че вътре е сложен и той, защото сред многото продукти има и бадеми.
— Какво си направила, господарко? — изграчи Господин Горчивия и се ухили намусен, както и се очакваше от него. — Намесила си се в хода на събитията!
Леля Бану стисна устни.
— Да — потвърди тя, по страните ѝ се стичаха сълзи. — Дадох му ашурето, но не аз, а той избра да го изяде. И двамата решихме, че така е по-добре, много по-достойно, отколкото да живеем с бремето на миналото. Така беше за предпочитане пред това да не правим нищо с това познание. Аллах няма да ми прости никога. Прокудена съм завинаги от света на праведните. Никога няма да отида в рая. Ще бъда хвърлена право в адските пламъци. Но Аллах ми е свидетел, няма в сърцето ми съжаление.