— Може би твое вечно жилище ще бъде чистилището — опита се да я утеши някак Госпожа Сладката, понеже се чувстваше безпомощна при вида на разплаканата си господарка. — Ами американското момиче? Ще му кажеш ли тайната на баба му?
— Не мога. Прекалено е. Пък и няма да ми повярва.
— Животът е съвпадение, господарко — обади се отново Господин Горчивия.
— Не мога да ѝ разкажа. Но ще ѝ дам това — рече леля Бану и отвори едно чекмедже, откъдето извади златна брошка във вид на нар със зрънца от рубини в него.
Баба Шушан, на която преди години бе принадлежала брошката, беше една от онези прокудени души, орисани да сменят често името си, само за да го изоставят на следващия етап от своя живот. Родена като Шушан Стамбулян, тя се бе превърнала в Шермин 626. След това беше станала Шермин Казанджъ, а накрая — Шушан Чакмакчян. С печеленето на всяко ново име беше и губила по нещо от себе си завинаги.
Ръза Селим Казанджъ беше прозорлив предприемач, отдаден гражданин, а също и добър съпруг, по свой си начин. Беше достатъчно далновиден в зората на републиканската епоха да се откаже от казанджийството и да се заеме да произвежда знамена точно когато нацията се е нуждаела от още и още, за да украси цялата си татковина. Така се беше превърнал в един от най-заможните предприемачи в Истанбул. Някъде по това време беше посетил сиропиталището, за да се срещне с директора му за потенциална сделка. Там, в слабо осветения коридор, беше видял млада арменка само на четиринайсет години, приела исляма. Не му отнеме много време да научи, че тя е племенница на човека, когото обожаваше най-много на света: на майстор Левон, човека, който го беше научил на изкуството на казанджийството и се беше грижил за изпадналото в беда момче, което беше някога. Сега е негов ред да помогне на семейството на майстор Левон, помисли си той. Но когато след многобройни посещения предложи на момичето да се омъжи за него, го направи не от доброта, а от любов.
Беше убеден, че накрая тя ще забрави. Беше убеден, че ако се държи добре и се грижи за нея, ако ѝ даде дете и великолепен дом, тя малко по малко ще забрави миналото и накрая раната ще зарасне. Че е само въпрос на време. Казваше си, че след като родят, жените не могат да носят и бремето на своето детство. Затова, щом дойде вестта, че жена му го е напуснала, за да замине с брат си в Америка, в началото той не повярва, а после я зачеркна от живота си. Шушан изчезна от летописите на рода Казанджъ, включително и от спомените на собствения си син.
За сина на Шушан нямаше значение дали е наречен Левон или Левент. Така или иначе той стана мрачен човек. Колкото и мил и любезен да бе извън дома си, беше жесток със собствените си деца, четири момичета и едно момче.
Семейните истории се преплитат така, че каквото се е случило преди поколения, влияе върху наглед несвързани събития от днешния ден. Миналото е всичко друго, но не и отминало. Ако Левент Казанджъ не бе станал озлобен и склонен към насилие мъж, дали единственият му син Мустафа щеше да е друг човек? Ако преди поколения, през 1915 година, Шушан не бе останала сирак, дали днес Ася щеше да е копеле?
Животът е съвпадение, макар понякога да ти е нужен джин, за да го проумееш.
* * *
Късно следобед леля Зелиха отиде в градината. Тъй като не искаше да влиза в къщата, Арам я чакаше там от часове, отдавна бе изпушил всичките си пури.
— Нося ти чай — каза тя.
Пролетният ветрец ги помилва по лицата — разнасяше надлъж и шир всякакви миризми — на море, на покълнала трева, на бадемовите дръвчета в Истанбул, които скоро щяха да разцъфнат.
— Благодаря ти, любов моя — отвърна Арам. — Каква красива чаша за чай.
— Харесва ли ти? — завъртя леля Зелиха чашата в ръката си, а лицето ѝ грейна в признателност. — Колко странно. Знаеш ли какво се сетих току-що? Че съм купила този сервиз преди двайсет години. Наистина необичайно.
— Какво толкова му е необичайното? — попита Арам и точно тогава усети капка дъжд.
— Нищо — сниши глас леля Зелиха. — Просто не съм си и помисляла, че ще издържат толкова дълго. Винаги съм се страхувала, че са чупливи, но вероятно те все пак живеят, за да разкажат историята. Правят го дори чаените чаши!
След няколко минути от къщата бавно излезе Султан Пети — с пълен стомах и сънени очи. Обиколи ги, после се сви на кълбо до леля Зелиха. Известно време сякаш бе погълнат от това старателно да мие лапичката си, после обаче спря и се огледа тревожно, за да види какво е могло да смути ведрото му настроение. Вместо отговор върху носа му капна топла капка. После още една, този път върху главата. Котаракът се надигна бавно и с дълбоко недоволство, протегна се и отново се насочи към къщата. Още една капка. Султан Пети ускори крачка.