Всички седяха неподвижно, докато някой не се сети за десерта. Стаята се изпълни с вдъхваща спокойствие сладка миризма: Джеврийе се запретна да налива млякото с ориз от огромната тенджера по купичките. Докато го правеше с добре усвоена лекота, Фериде вървеше след нея и поръсваше всяка купичка с кокосови стърготини.
— Щеше да бъде много по-вкусно с канела — замърмори Бану. — Бива ли такова нещо, да забравиш да купиш…
Зелиха се облегна на стола, вдигна нос и вдиша от въздуха, сякаш пушеше невидима цигара. След като издиша малко по малко умората, усети как йо-йото на безразличието отново пада надолу. Тя се почувства притисната от бремето на всичко, което се беше случило и не се бе случило, в този тежък адски ден. Огледа масата и при вида на купичките със сутляш с кокосови стърготини отгоре я замъчиха все по-силни угризения на съвестта. Без да извръща поглед, Зелиха прошепна с глас, толкова тих, че сякаш изобщо не беше нейният: — Съжалявам… — промълви тя. — Толкова съжалявам.
II
Нахут
Супермаркетите са опасни места, пълни с капани за разсеяните и разстроените — или поне така ѝ се стори на Роуз, когато се насочи към рафтовете с памперси, този път решена да не купува друго, освен неща, които наистина ѝ трябват. Пък и сега не беше време да се разхожда безцелно. Беше оставила в колата на паркинга малкото си момиченце и се притесняваше. Понякога вършеше неща, за които веднага съжаляваше, но не можеше да върне назад, и, честно казано, от няколко месеца — по-точно от три и половина, — това ѝ се случваше тревожно често. Три и половина месеца ад на земята, в които Роуз се съпротивляваше, бореше се, плачеше, отказваше да го приеме, молеше се бракът ида не се разпадне, а накрая се примири. Семейният живот може и да е мимолетна лудост, която те подвежда, че ще продължава вечно, но ако не ти си този, който слага края, е по-трудно да го видиш откъм смешната страна. Фактът, че бракът се крепи упорито, преди необратимо да се разпадне, създава измамното усещане, че все още има надежда; после обаче проумяваш, че си живял не заради надеждата за нещо по-добро, а заради надеждата, че най-сетне мъките ще свършат и за двамата и всеки ще си продължи по пътя. Роуз бе решила да прави именно това: да си върви по пътя. Щом животът ѝ бе заприличал на тунел на страданията, по който Бог я беше накарал да пълзи по корем, Роуз смяташе да излезе от него така, че никой да не познае слабата жена, която навремето е била.
За да покаже колко е решителна, тя се насили да се засмее, но звукът заседна в гърлото ѝ. Вместо това Роуз въздъхна — въздишка, която се получи по-тежка, отколкото ѝ се беше искало, само защото бе стигнала при рафтовете, до които предпочиташе да не припарва: с бонбони и шоколади. Тръгна покрай „Тъмен диетичен шоколад без захар и с дъх на сметанов сладолед за хора, които внимават с въглехидратите" и рязко спря. Взе си един, два… пет шоколада. Не че внимаваше с въглехидратите, но ѝ харесваше как звучи, по-точно, харесваше ѝ възможността да внимава с нещо, с каквото и да било. След като постоянно я обвиняваха, че не е никаква домакиня и е ужасна майка, Роуз изгаряше от желание да докаже обратното по всички възможни начини.
Тя обърна рязко количката, но пак се озова между два рафта с вредни храни. Къде, да го вземат мътните, бяха памперсите? Погледът ѝ падна върху купчина зефир с кокосово брашно и още преди да се е усетила, Роуз натовари в количката един, два… шест пакета. Недей, Роуз… не го прави… Днес следобед изгълта цяла четвъртинка сладолед „Чери Гарсия"… Вече напълня твърде много… Ако това бе някакво предупреждение наум, то не се чу достатъчно силно. И все пак задейства някъде в подсъзнанието на Роуз бутона на угризенията и тя се видя отстрани. За стотна от секундата се взря в отражението си във въображаемо огледало, въпреки че доста ловко бе избегнала истинското огледало зад екологично чистите марули. Посърнала, забеляза колко е напълняла в ханша и отзад, но пак успя да се усмихне при вида на издадените си скули, на златисторусата коса, премрежените сини очи и съвършените си уши! Ухото е много надеждна част от човешкото тяло. Колкото и да надебелееш, ушите ти си остават абсолютно непроменени, винаги са ти верни.
За съжаление това не можеше да се каже за останалото в човешкото тяло. Физическите форми на Роуз бяха всичко друго, но не и верни. Тялото ѝ бе толкова непредсказуемо, че тя не можеше да определи дори към кой тип спада, както правеше списание „Хелти Ливинг" за своите читателки. Ако Роуз беше с „крушовидно тяло" например, ханшът ѝ щеше да е по-широк от раменете. Ако тялото ѝ беше „като ябълка", тя щеше да пълнее в стомаха и гърдите. Тъй като имаше особености и на круша, и на ябълка, не знаеше към кой тип да се причисли, освен ако нямаше и неспомената група — с „тяло като манго", пълна навсякъде, но най-вече отзад. Какво толкова — помисли си Роуз. Щеше да свали излишните килограми. Сега, след като тъпият развод приключи, тя щеше да стане нова жена. Определено — каза си „Определено" беше думата, която употребяваше вместо „да". А вместо „не" използваше „определено не".