Имаше време, когато двамата с Барсам се обичаха. Време, когато той дори не забелязваше какво му слага на масата — беше му все едно, защото погледът му беше другаде: прикован в очите ѝ и окъпан в любов. Страните ѝ пламнаха при спомена за онези страстни мигове, но после Роуз се смрази, тъй като се сети за фазата непосредствено след това. Уви, ужасното семейство на Барсам се бе появило за нула време на сцената, за да не слезе никога вече от нея, и от този момент нататък обичта им отслабваше все повече. Роуз си помисли, че ако онези от рода Чакмакчян не са си пъхали орловите носове в брака им, мъжът ѝ и досега е щял да бъде до нея. Защо постоянно ни се месеше? 4 попита Роуз Шушан и си представи как тя седи на креслото и брои бримките в плетката — поредното бебешко одеялце за внучка ѝ. Но свекърва ѝ не отговори. Роуз повтори въпроса. Това всъщност беше вторият най— разпространен страничен ефект на хроничното следбрачно недоволство. Заради него не само започваш да си говориш сам, но проявяваш изключителен инат към другите. Дори да се приближиш опасно близо до критичната точка, пак не се отказваш. Защо не ни оставихте на мира? — попита Роуз една по една трите си зълви — леля Сурпун, леля Зарухи и леля Варсениг, без да сваля очи от бурканите с бабагануш по рафтовете в магазина.
Отдалечи се от щандовете с етнически ястия, като направи остър обратен завой. Вдъхновена от гнева и тъгата си, продължи нататък покрай консервите и варивата, като ги огледа от край до край и за малко да се блъсне в младежа, застанал пред тях. Той разглеждаше рафта с различни марки нахут. Допреди секунда определено го нямаше тук — помисли си Роуз. Сякаш беше изникнал отдън земя или беше паднал от небето. Беше със светла кожа, строен, с добре сложено тяло, лешникови очи и остър нос, с който изглеждаше внимателен и прилежен. Гарвановочерната му коса бе подстригана късо. Роуз се усъмни, че го познава отнякъде, но не се сети откъде и откога.
— Хубав е, нали? — попита тя. — За съжаление не всички са достатъчно разумни, за да го оценят…
Изтръгнат от съзерцанието, младежът трепна, извърна се към румената дебелана, изникнала до него, и се изчерви, както държеше консервата нахут. Непознатата се беше появила изневиделица и той не успя да си върне бързо мъжкото самообладание.
— Извинявайте… — подхвана и наклони глава надясно, нервен тик, който Роуз изтълкува като признак на срамежливост.
Усмихна се, за да покаже на младежа, че му прощава, после се втренчи, без да мига, в лицето му, от което той се притесни още повече. Освен изражението като на мило зайче, изписало се сега върху лицето ѝ, Роуз притежаваше още три изражения като на животни, вдъхновени от Майката Природа, и според случая използваше с мъжете ту едното, ту другото, ту третото: като на вярно куче, което предпочиташе, за да покаже безусловна преданост, като на палаво коте — за съблазняване, и като на свадлив койот, което се изписваше върху лицето ѝ всеки път, щом я критикуваха.
— O, аз ви познавам! — Доволна от паметта си, Роуз тутакси грейна в широка усмивка. — Не можех да се сетя къде съм ви виждала. Сега вече знам. Вие учите в Университета на Аризона, нали? Обзалагам се, че обичате кесадили[12] с пиле!
Младежът погледна пътеката между рафтовете, сякаш обмисляше дали да не хукне презглава, а не може да реши в коя посока.
— Работя в „Кактус" на непълен работен ден — опита да му помогне да разбере Роуз, — голямото заведение на втория етаж в Студентския съюз, сещате ли се? Обикновено съм зад щанда при топлата храна, при омлетите и кесадилите. Там съм, разбира се, на непълен работен ден, парите не са много, но какво му остава на човек? Само временно съм се хванала. Всъщност искам да стана начална учителка.