Младежът вече проучваше сантиметър по сантиметър лицето на Роуз, сякаш искаше да го запомни до най-малката подробност — за бъдещи справки.
— Та явно съм ви виждала там — заключи Роуз. Присви очи и навлажни долна устна, прехвърляйки се на котешкото изражение.
Прекъснах следването миналата година, когато родих, но сега се опитвам да продължа…
— O, така ли? — рече младежът, после обаче веднага затвори уста.
Ако бе общувала и преди с чужденци, Роуз щеше да долови рефлекса на чужденеца при запознаване — страха, че ако подхванат разговор, няма да употребят правилните думи с правилното произношение.
Но още тийнейджърка Роуз проявяваше склонност да възприема всичко наоколо като нещо, което е или „със" нея, или „против" нея. Затова и разтълкува мълчанието като знак за собствената ѝ неспособност да се запознава. За да поправи грешката, тя протегна ръка.
— O, извинявайте. Пропуснах да се представя. Казвам се Роуз.
— Мустафа… — преглътна младежът и адамовата му ябълка замърда нагоре-надолу.
— Откъде сте? — попита Роуз.
— От Истанбул — отвърна той лаконично.
Роуз вдигна вежди и върху лицето ѝ се мярна паника. Ако бе общувал и преди с провинциалистки, Мустафа щеше да долови провинциалния информационен рефлекс — страха, че не познават достатъчно добре географията и световната история. Роуз се мъчеше да си спомни къде е този Истанбул. Дали не беше столицата на Египет, или се намираше някъде в Индия… Объркана, тя се свъси.
Но още от тийнейджър Мустафа се страхуваше да не изгуби властта си над времето и привлекателността си за жените. Затова изтълкува изражението на Роуз като знак, че я е отегчил и не се е сетил какво интересно да каже, и за да замаже положението, побърза да прекъсне разговора.
— Радвам се, че се запознахме, Роуз — рече, като провлачваше гласните с ненатрапчив, но очевиден акцент. — Аз трябва да вървя…
Остави много бързо двете консерви нахут, погледна си часовника, грабна кошницата и се отдалечи. Роуз чу как преди да се скрие, тон промърморва едно „Чао, чао", а после повтаря като ехо на самия себе си: „Чао, чао". След това си отиде.
Загубила по този начин тайнствения си събеседник, Роуз изведнъж си даде сметка колко време е пропиляла в супермаркета. Грабна няколко консерви нахут, включително оставените от Мустафа, и забърза към касите. Мина по пътеката между списанията и книгите и там зърна нещо, от което имаше остра нужда: „Голям атлас на света" Заглавието отдолу гласеше: Атлас на света. Знамена, факти и карти в помощ на родители, ученици, учители и пътешественици. Роуз грабна книгата, откри в Показалеца „Истанбул" и след като отвори на Ш съответната страница, погледна картата да види къде е.
Отвън, на паркинга, откри ултрамариновия джип чероки, модел 1984 година, нажежен от слънцето на Аризона, докато вътре спеше невръстната ѝ дъщеря.
— Събуди се, Армануш, мама се върна, миличка! Бебето се размърда, но не отвори очи дори когато Роуз обсипа с целувки лицето му. Меката кестенява косица на момиченцето беше прихваната със златиста панделка, голяма почти колкото главата му, и то беше облечено с мъхести зелени ританки на райета с цвят на сьомга и с морави копчета. Приличаше на мъничко коледно дърво, украсено от човек, който е изпаднал в треска.
— Гладна ли си? Довечера мама ще ти сготви истинска американска храна! — възкликна Роуз, докато оставяше върху задната седалка найлоновите пликове, отделяйки — пакет зефир с кокосово брашно за из път.
Погледна в огледалото за обратно виждане дали не е рошава, сложи в уредбата касета, която напоследък ѝ беше станала любима, и преди да завърти ключа, грабна няколко зефира.
— Знаеш ли, че мъжът, с когото се запознах току-що в супермаркета, е от Турция? — попита Роуз и намигна на дъщеря си в огледалото за обратно виждане.
Всичко в невръстното дете ѝ се струваше прекрасно: мъничкото носле, пухкавите ръчички, ходилата, всичко освен името. Роднините на мъжа ѝ бяха настояли момиченцето да бъде кръстено на майката на баба си. Сега Роуз съжаляваше ужасно, че не му е дала име, което да не е чак толкова екзотично, нещо от рода на Ани, Кейти или Синди, и се е съгласила с името, предложено от свекърва ѝ. Едно дете би трябвало да има детско име, а „Армануш" бе всичко друго, но не и детско. Звучеше… звучеше студено, като за възрастен човек. Нима Роуз трябваше да чака мъничкото ѝ момиченце да навърши четирийсет, за да изговаря името му, без езикът ѝ да изтръпва? Тя завъртя очи и изяде още един зефир. И точно тогава получи откровение: оттук нататък можеше да нарича дъщеря си „Ейми" и като част от обреда по кръщението тя изпрати на бебето въздушна целувка.