Тя бързаше по тротоара, а уличните продавачи на чадъри, дъждобрани и шалове от изкуствени материи в крещящи цветове я оглеждаха развеселени. Зелиха успяваше да не обръща внимание на погледите им, точно както успяваше да не обръща внимание на погледите на всички мъже, плъзгащи ненаситно очи по нейното тяло. Продавачите зяпаха неодобрително и лъскавата халка на носа ѝ, сякаш именно тя обясняваше защо Зелиха се е отклонила от свенливостта и така се е превърнала в знак на похотливостта ѝ. Зелиха се гордееше много с пирсинга, защото си го беше направила сама. Беше я заболяло, но тя нямаше намерение да се отказва нито от него, нито от стила си. Колкото и да я преследваха мъжете, колкото и да я укоряваха другите жени, колкото и невъзможно да ѝ беше да върви по разместените плочи на тротоарите и да скача на ферибота, колкото и да ѝ натякваше майка ѝ… нямаше сила на света, която да принуди Зелиха — по-висока от повечето жени в града — да се откаже от късите поли в ярки цветове, от тесните блузи, подчертаващи налетите ѝ гърди, от копринените чорапи и, да, от високите токове, с които стърчеше над всички.
Тя стъпи върху поредната клатеща се плоча на тротоара, видя как калната локва отдолу се разплисква и оставя тъмни петна по теменужената ѝ пола и отново започна да сипе ругатни. Беше единствената в семейството и една от малкото сред всички туркини, която употребяваше толкова вещо, несдържано и настървено нецензурен език, затова, почнеше ли да ругае, не се спираше, сякаш наваксваше за всички други. И този път не бе по-различно. Докато тичаше, Зелиха проклинаше общинската управа, минала и настояща, защото още от малка не помнеше да е имало дъждовен ден, в който плочите по тротоара да са били изравнени и поправени. Ала още преди да е завършила с ругатните, тя внезапно спря, вдигна брадичка, сякаш заподозряла, че някой я е повикал, но вместо да се огледа, за да види дали наоколо има познати, се взря нацупена в опушеното небе. Присви очи, въздъхна тежко и изруга отново, този път обаче дъжда. По неписаните и ненарушими правила на Маминка, както наричаха баба ѝ, това си беше чисто богохулство. Може и да не обичаш дъжда, със сигурност не си длъжен да го обичаш, но при никакви обстоятелства не бива да кълнеш нещо, дошло от небесата, защото нищо не пада отгоре от само себе си и зад всичко стои Всемогъщият Аллах.
Зелиха със сигурност знаеше неписаните и ненарушими правила на Маминка, но този първи петък на юли се чувстваше достатъчно покварена, за да ѝ е все тая. Пък и казаното — казано, станалото станало. Зелиха нямаше за кога да съжалява. Закъсняваше за часа при гинеколога. Нещо, на което човек наистина не бива да гледа през пръсти, защото в мига, когато забележиш, че закъсняваш за гинеколог, можеш да решиш изобщо да не ходиш.
До Зелиха се приближи такси със заден калник, облепен със стикери. Шофьорът, груб на вид мургав мъж със засукани надолу мустаци и златен преден зъб — вероятно насилник, когато не обикаляше с таксито, — беше смъкнал прозорците и бе надул до дупка една от местните рок радиостанции, по която бяха пуснали Like а Virgin[1] на Мадона. Имаше рязко несъответствие между съвсем традиционния вид на мъжа и необичайните му музикални предпочитания. Той удари рязко спирачките, подаде глава през прозореца и след като подсвирна на Зелиха, ревна:
— Виж какво имам!
Думите след това бяха заглушени от Зелиха:
— Какво те прихваща, негодник такъв? Не може ли една жена да се разхожда спокойно из града?
— Защо да се разхождаш, след като мога да те откарам? — попита шофьорът. — Нали не искаш сладкото ти телце да се намокри?
Докато Мадона крещеше от колата: „Страхът ми се стопява бързо, пазя всичко за теб", Зелиха започна да ругае, с което наруши поредното неписано и ненарушимо правило, този път не на Маминка, а на Женското благоразумие. Никога не ругай мъж, който те преследва.
Златното правило на благоразумната истанбулчанка: ако на улицата те преследва мъж, не му отговаряй, защото жена, която отговаря на преследващ я мъж и — не дай си, боже — го ругае, само го нахъсва още повече!
Зелиха знаеше добре това правило и не бе толкова неразумна, че да го нарушава, но този първи петък на юли не приличаше на другите и сега в нея беше надигнало глава някакво друго Аз, много по— безгрижно, дръзко и стряскащо ядосано. Именно тази втора Зелиха, сега заселила се в почти цялото ѝ вътрешно пространство, пое нещата в свои ръце и започна да взима решения от името на двете. Сигурно заради това тя продължи да ругае колкото ѝ глас държи. Заглуши и Мадона, а минувачите и продавачите на чадъри се струпаха да видят какво става. В суматохата мъжът, който преследваше Зелиха, трепна и отсъди благоразумно, че е излишно да се забърква с една разярена жена. Но шофьорът на таксито не беше нито толкова предпазлив, нито толкова свит, защото посрещна с усмивка суетнята. Зелиха забеляза, че зъбите му са изненадващо бели и съвършени, и неволно се запита дали не са металокерамика. Полека-лека отново усети как я плисва адреналин, от който сърцето ѝ започна да бие по-ускорено и ѝ причерня пред очите, и си даде сметка, че точно тя от всички жени в семейството някой ден може и да убие мъж.