— Благодаря, добре съм — рече. — А вие? Момичето се усмихна.
— Откъде сте?
Някой ден — помисли си Мустафа — ще говоря така, че никой няма да ми задава този груб въпрос, защото няма да повярва и за миг, че говори с чужденец. Взе найлоновия плик и излезе от супермаркета.
* * *
По тротоара минаха семейство американски мексиканци: жената тикаше бебе в количка, а мъжът държеше за ръка наскоро проходило дете. Вървяха, без да бързат, а Роуз ги наблюдаваше със завист. Сега, след като бракът ѝ беше приключил, всяко семейство ѝ се струваше блажено и доволно.
— Знаеш ли? Жалко, че онази вещица, баба ти, не ме видя как флиртувам с турчина. Представяш ли си в какъв ужас щеше да изпадне? Не се сещам да има по-голям кошмар за гордия род Чакмакчян. Горд и надут… горд и…
Роуз не довърши изречението, защото вниманието ѝ се насочи към по-палава мисъл. Светофарът светна зелено, колите пред Роуз се устремиха нататък и се чу клаксонът на микробуса отзад. Тя не се помръдна. Онова, което си представяше, бе толкова пленително, че Роуз седеше като вкаменена. В съзнанието ѝ се носеха какви ли не образи, а от очите ѝ на кос лъч струеше неподправен гняв. Това всъщност бе третият най-разпространен страничен ефект на хроничното следбрачно негодувание: заради него не само си говориш сам и се инатиш на другите, но и значително се отдалечаваш от здравия разум. Усетеше ли една жена справедливо негодувание, светът се преобръщаше с главата надолу и безумието започваше да изглежда съвсем разумно.
O, сладко отмъщение. Възстановяването бе дългосрочен план, вложение, което щеше да се изплати след време. Но възмездието изискваше бързи действия. Първото, което се прииска на Роуз, бе да направи нещо, каквото и да било, само и само да вбеси бившата си свекърва. А под слънцето имаше само едно, от което жените в рода Чакмакчян можеха да се подразнят дори повече, отколкото от одар: турчин!
Сигурно щеше да бъде много интересно Роуз да флиртува с най-заклетия враг на бившия си съпруг. Но къде да намеря в пустинята на Аризона турчин? Те не растат по кактусите, нали? — Роуз се засмя и от лицето ѝ пролича, че е открила отговор на въпроса, после върху него се изписа благодарност. Какво прекрасно съвпадение съдбата да я срещне с турчин! Или не беше съвпадение?
Както пееше заедно с парчето, Роуз потегли. Но вместо да продължи напред, тя направи обратен завой и след като навлезе в насрещното платно, отпраши в другата посока.
Първична любов, искам както едно време.
За нищо време ултрамариновият джип чероки, модел 1984 година, стигна на паркинга пред супермаркет „Фрайс".
Не ми се налага да мисля, точно сега си ме тласнал на ръба, сбогом, толкова често си ме карал да плача…
Автомобилът описа полукръг, после даде на заден и така спря пред главния изход на супермаркета. И точно когато Роуз изгуби всяка надежда, че ще намери младежа, го зърна — чакаше търпеливо на автобусната спирка с малък найлонов плик до себе си.
— Ей, Мустафа! — провикна се жената, след като подаде глава през смъкнатия до средата прозорец. — Не искаш ли да те откарам?
— Разбира се, благодаря — кимна той и се опита плахо да поправи произношението ѝ. — Казвам се Му-ста-фа…
Роуз се усмихна от джипа.
— Ела да се запознаеш с дъщеря ми, Мустафа, казва се Армануш… Но аз ѝ викам Ейми! Ейми, това е Мустафа, Мустафа, това е Ейми…
Младежът се усмихна на съненото бебе, а Роуз се взря в лицето му — да види дали се е сетил, но не забеляза никакви признаци. Ето защо реши да му помогне с още един намек, този път по-ясен.
— Цялото име на дъщеря ми е Ейми Чакмакчян.
Дори думите да бяха породили отрицателни емоции, Мустафа не ги показа. Затова Роуз изпита потребност да ги повтори, в случай че първия път не са я разбрали:
— Армануш Чак-мак-чян!
Чак сега лешниковите очи на младежа трепнаха, но не точно както бе очаквала Роуз.
— Чак-мак-чян… Чак-мак-чи… Ей, прилича на турско! — възкликна щастлив той.
— Е, всъщност е арменско — уточни Роуз. Изведнъж се почувства несигурна. — Баща ѝ… бившият ми мъж де… — Тя преглътна, сякаш в устата ѝ горчи и иска да махне този вкус. — Беше, по-точно, е арменец.
— O, така ли? — попита нехайно младежът.
Май не схвана — изуми се Роуз, докато дъвчеше устната си отвътре. После, сякаш за да потисне хълцане, отдавна заседнало на гърлото ѝ, прихна да се смее: Но е сладък… много сладък… Той ще бъде сладкото ми отмъщение! — реши тя.