— Виж какво — подхвана. — Не знам дали харесваш мексиканско изкуство, но утре вечер се открива обща изложба на няколко художници. Ако нямаш други планове, можем да отидем, а после да хапнем заедно.
— Мексиканско изкуство ли? — замисли се Мустафа.
— Хора, които са я виждали другаде, твърдят, че била добра — продължи Роуз. — Какво ще кажеш… Искаш ли да дойдеш с мен?
— Мексиканско изкуство… — повтори уверено младежът. — Разбира се, защо не?
— Страхотно — ободри се жената. — Толкова се радвам, че се запознахме, Мостафа — допълни тя, като отново сбърка името.
Но този път Мустафа не изпита желание да я поправя.
III
Захар
Вярно ли е? Много ви моля, нека някой ми каже, че не е вярно! — възкликна вуйчо Дикран Стамбулян, като отвори рязко вратата и нахълта във всекидневната с надеждата да открие там племенника или племенниците си — някой, който да го утеши.
Тъмните му очи се бяха разширили от вълнение. Мъжът беше с рунтави мустаци със засукани нагоре краища, с които изглеждаше засмян дори когато бе сериозно ядосан.
— Моля те, вуйчо, успокой се и седни — промърмори, без да гледа право към него, леля Сурпун, най-малката от сестри Чакмакчян.
Единствена тя в целия род бе подкрепяла безусловно брака на Бар— сам и Роуз и сега се чувстваше виновна. Не беше свикнала да се укорява. Преподаваше класически езици и литература в Калифорнийския университет в Бъркли и беше самоуверен учен и феминистка, убедена, че всеки проблем по света може да се реши със спокоен диалог и разум. Понякога заради това си убеждение се чувстваше самотна в темпераментно семейство като нейното.
Дикран Стамбулян се подчини и тътрузейки крака, тръгна към празното кресло, като дъвчеше краищата на мустаците си. Цялото семейство се бе събрало около отрупаната с какви ли не ястия старинна махагонова маса, макар че явно никой не се хранеше. Невръстните близначки на леля Варсениг спяха кротко на канапето. Тук беше и далечният братовчед Кеворк Караогланян, беше дошъл със самолет чак от Минеаполис за някакво мероприятие на Арменското младежко дружество в района на залива при Сан Франциско. От три месеца Кеворк беше посетил надлежно всички мероприятия на дружеството благотворителен концерт, ежегодния пикник, коледното празненство петъчното празненство, ежегодния зимен гала концерт, неделната закуска и рафтинга в подкрепа на екотуризма в Ереван. Вуйчо Дикран подозираше, че красивият му племенник отскача толкова често до Сан Франциско не само защото държи да се включи в тези мероприятия, но и защото си пада по все още неразкрито момиче, с което се е запознал в дружеството.
Дикран Стамбулян загледа с копнеж храната по масата и се пресегна към каната с айран, американизиран, с прекалено много кубчета лед. В пъстрите глинени съдове с различни размери бяха наслагани много от любимите му ястия: плакия, кадънбуду кюфте, карнъярък, току-що приготвен чьорек[13] и за огромно удоволствие на вуйчо Дикран — бастирма[14]. Въпреки че отвътре още му вреше и кипеше, сърцето му се постопли, щом зърна бастирмата, и направо се разтопи при вида на второто му любимо ястие — бурма[15].
Уж жена му открай време го държеше под око и следеше строго какво яде, а от година на година вуйчо Дикран добавяше поредния пласт сланинки по позорното си шкембе, както дърво добавя по дънера си поредния кръг всяка година. Сега той беше едър представителен мъж, който нямаше нищо против да привлича вниманието и към едното, и към другото. Преди две години му бяха предложили роля в реклама на спагети. Вуйчо Дикран бе изиграл весел готвач с настроение, което не може да бъде помрачено от нищо, дори от това, че го е зарязала годеницата му, тъй като пак му оставаше кухнята, където той можеше да си приготви запечени спагети. Всъщност точно както в рекламата, вуйчо Дикран беше такъв невероятен добряк, че ако някой от познатите му искаше да онагледи отколешното схващане, че дебеланковците са много по-весели и бодри от останалите, той посочваше него. С тази разлика, че днес вуйчо Дикран не приличаше на себе си.
— Къде е Барсам? — попита той, докато се пресягаше да си вземе от купчината кюфтета. — Знае ли какви ги е забъркала жена му?
— Бившата му жена! — поправи го леля Зарухи.
Като новоназначена начална учителка, по цял ден опитваща се да усмири палавите хлапета, тя не можеше да се сдържи и поправяше всяка грешка, която чуеше.