— Да бе, да, бивша! Само дето не го признава! На тази жена ѝ хлопа дъската, от мен да го знаете. Прави го нарочно. Ако Роуз не го прави колкото за да ни натрие носовете, да не се казвам Дикран. Измислете ми друго име!
— Не ти трябва друго име — успокои леля Варсениг вуйчо си. — Няма съмнение, че го прави нарочно…
— Длъжни сме да спасим Армануш — прекъсна ги баба Шушан, матриархът на рода.
Тя стана от масата и тръгна бавно към креслото си. Макар и отлична готвачка, никога не се беше радвала на добър апетит, а дъщерите ѝ се притесняваха, че напоследък е измислила начин да се поддържа жива, като яде най-много по чаена чашка на ден. Беше ниска и кокалеста, с невероятната сила да намира изход от положения, които бяха далеч по-безнадеждни от сегашното, и с нежно лице, излъчващо вещина. През годините мнозина нейни роднини се бяха изумявали от отказа ѝ да се примири с какъвто и да е провал, от непоклатимото ѝ убеждение, че животът е битка, но ако си арменец, тя е три пъти по-тежка, и от умението ѝ да надделее над всеки, изпречил се на пътя ѝ.
— Няма по-важно от детето и неговото добро — промълви баба Шушан и прокара пръсти по сребърния медальон със свети Антоний, който не сваляше от врата си. Покровителят на изгубените вещи ѝ бе помагал многократно да преглътне загубите в живота.
След тези думи баба Шушан взе куките за плетене и седна. От тях висеше започнатото светлосиньо бебешко одеялце с инициалите А. К. в единия край. За миг всички в стаята замълчаха и загледаха как ръцете ѝ изящно движат куките. Плетенето на баба Шушан действаше като групова терапия. Сигурният равномерен такт на всяка бримка успокояваше всички, които я наблюдаваха, и те оставаха с чувството, че докато баба Шушан плете, не ги застрашава нищо и накрая всичко ще бъде наред.
— Права си. Клетата малка Армануш — отвърна вуйчо Дикран, който, избухнеше ли кавга в рода, като правило заставаше на страната на Шушан, тъй като бе достатъчно умен, че да противоречи на всесилния семеен тартор. След това сниши глас и попита: — Какво ще стане с невинното агънце?
Още преди да са му отговорили, на прага се чу дрънчене и някой отключи вратата. Беше Барсам — влезе блед, с очи, които гледаха тревожно иззад очилата с телени рамки.
— Ха! Я кой е дошъл! — възкликна вуйчо Дикран. — Господин Барсам, дъщеря ти ще бъде възпитавана от турчин, а ти не предприемащ нищо… Амот[16]!
— Какво мога да направя? — проплака Барсам Чакмакчян, като се извърна към вуйчо си.
Премести поглед към огромната репродукция на „Натюрморт с маски" на Мартирос Сарян върху стената, сякаш отговорът, който му трябва, е скрит някъде в картината. Но явно не намери утеха там, защото когато заговори отново, гласът му звучеше все така отчаяно.
— Нямам право да се намесвам. Роуз ѝ е майка.
— Аман! Каква майка! — прихна Дикран Стамбулян.
За човек с неговите размери беше със странно писклив смях — подробност, която осъзнаваше и която умееше да прикрива, освен когато бе под напрежение.
— Какво ще разказва невинното агънце на приятелите си, след като порасне? Дъщеря съм на Барсам Чакмакчян, внучка съм на сестрата на Дикран Стамбулян, той пък е син на Варвант Истанбулян, казвам се Армануш Чакмакчян, всички в рода ми са били Някойси Някойсян, внучка съм на хора, които са оцелели в геноцида и по време на кланетата, организирани от турците през 1915 година, са изгубили всичките си роднини, въпреки това обаче мозъкът ми беше промит и сега отричам да е имало геноцид, защото съм възпитана от някакъв си турчин на име Мустафа. Ама че плоска шега!… Ах, matnim khalasim! — Дикран Стамбулян замълча и се взря съсредоточено в племенника си — да види как са му повлияли тези думи. Той стоеше като вкаменен.
— Върви, Барсаме! — възкликна вуйчото, този път по-високо. — Взимай довечера самолета за Тусон и прекрати тази комедия, докато не е станало твърде късно. Поговори с жена си. Хайде!
— С бившата си жена — поправи го леля Зарухи, докато си взимаше от бурмата. — Ох, не е хубаво да я ям. С много захар е. Толкова много калории. Мамо, защо не опиташ с изкуствени подсладители?
— Защото в кухнята ми не влиза нищо изкуствено — отвърна Шушан Чакмакчян. — Яж си спокойно, докато не получиш диабет на стари години. За всичко си има време.
Точно така, сигурно съм още в захарното си време — намигна ѝ леля Зарухи, но се престраши да изяде само половин бурма. Извърна се с пълна уста към брат си. — Всъщност какво прави Роузи в Аризона?
— Там си е намерила работа — поясни с глух глас Барсам.