— Oğlani kizdirmayasin[20] — заговори с вдигната вежда баба Шушан на турски — правеше го винаги, когато искаше да каже на по— възрастните в стаята нещо, без младите да я разберат.
Схванал мисълта и, вуйчо Дикран въздъхна тежко, като малчуган, смъмрен от майка си, а после — за утеха, се зае отново с бурмата. Възцари се тишина. Всички и всичко — тримата мъже, трите поколения жени, безбройните килимчета, сложени за украса по пода, видеокасетата във видеото („С цвят на нар"), а също и многобройните картини, иконата с молитвата на света Ана и плакатът с връх Арарат с калпак от чисто бял сняг — замълчаха за миг, а в помещението се появи рядко сияние от нахлулата сънена светлина на запалената току-що улична лампа. Призраците от миналото бяха с тях.
По улицата се зададе кола, спря пред къщата, озарявайки с фаровете си стаята и буквите в позлатена рамка върху стената: ИСТИНА ВИ КАЗВАМ: КАКВОТО СВЪРЖЕТЕ НА ЗЕМЯТА, ЩЕ БЪДЕ СВЪРЗАНО НА НЕБЕТО; И КАКВОТО РАЗВЪРЖЕТЕ НА ЗЕМЯТА, ЩЕ БЪДЕ РАЗВЪРЗАНО НА НЕБЕТО. СВ. МАТЕЙ 18:18. Мина поредният трамвай със звънтящи камбанки, прекарващ шумни деца и туристи от Руския хълм до Водния парк, Морския музей и Рибарския кей. В стаята нахлуха звуците на най-натоварените часове в Сан Франциско и изтръгнаха хората вътре от техния унес.
— По душа Роуз не е лош човек — престраши се да заяви Барсам. — Не и беше лесно да свикне с нашите обичаи. Когато се запознахме, тя беше свито момиче от Кентъки.
— Казват, че пътят към рая е покрит с добри намерения — тросна се вуйчо Дикран.
Но Барсам не му обърна внимание и продължи:
— Представяш ли си? Там не продават дори алкохол! Забранено е! Знаеш ли, че най-вълнуващото събитие в Елизабеттаун, щата Кентьки, е ежегодният празник, на който хората се обличат като отците, основатели на САЩ? — Барсам замахна нагоре, сякаш за да натърти на думите си или да привлече с отчаяна молитва божието внимание, после отиват в центъра на града, за да посрещнат генерал Джордж Армстронг Къстър[21]!
— Точно заради това не трябваше изобщо да се жениш за нея — засмя се тихо вуйчо Дикран.
Сега вече гневът му се беше изпарил, изместен от мисълта, че със сигурност не може да се сърди дълго на любимия си племенник.
— Опитвам се да обясня, че Роуз няма минало, в което присъстват различни народи — отбеляза Барсам. — Единствено дете на южняшко семейство добряци, които цял живот не са се занимавали с друго, освен с железарията си, тя живее като провинциалистка, и ето че изведнъж се озова сред това голямо и много сплотено арменско семейство в диаспората. Огромно семейство с минало, белязано от много болка! Как изобщо можеш да очакваш да се справи така лесно с всичко?
— Е, и на нас не ни беше лесно — възрази леля Варсениг, като насочи към брат си зъбите на вилицата, с която после си боцна още едно кюфте. За разлика от майка си се радваше на добър апетит и ако се отчете какви количества храна изяждаше всеки ден, както и че наскоро бе родила близнаци, си бе истинско чудо, че е останала толкова стройна. — Като си помисля, че знаеше да готви само едно, онова ужасно овнешко печено, което слагаше върху хлебчета. Дойдехме ли ви на гости, се препасваше с мръсната престилка и се заемаше да готви овнешко.
Всички освен Барсам се засмяха.
— О, но нека бъда справедлива — продължи леля Варсениг, доволна от отклика на публиката си. — От време на време сменяше соса. Понякога ни поднасяше овнешко печено с лют мексикански сос от Тексас, друг път — овнешко със сметанов сос… Кухнята на жена ти беше рай на разнообразието!
— Бившата жена — поправи я отново леля Зарухи.
Но и вие, хора, не я оставяхте на мира — напомни Барсам, без да поглежда никого. — Не забравяйте, първата арменска дума, която Роуз научи, беше одар.
— Но тя си беше одар — наведе се рязко напред вуйчо Дикран, за да шляпне племенника си по гърба. — Щом е одар, защо да не я наричаме така?
Разтърсен по-скоро от удара, отколкото от въпроса, Барсам се престраши да добави:
— Някои в семейството дори са я наричали Бодил.
— Защо изобщо го правиш на въпрос — прие го лично, между последните две хапки чьорек, леля Варсениг. — Тази жена не е зле да се прекръсти от Роуз[22] на Бодил. Роуз не ѝ отива. Такова сладко име за толкова много горчилка. Повярвай, скъпи ми братко, ако клетите ѝ майка и баща са имали представа в каква жена ще се превърне, са щели да я кръстят Бодил!
— Стига с шегите!
Беше Шушан Чакмакчян. Не прозвуча като укор, нито като предупреждение, но подейства на всички в стаята и като двете. Здрачът вече се бе превърнал в нощ и светлината вътре се стопи. Баба Шушан стана от креслото и включи кристалния полилей.
21