— Трябва да спасим Армануш, за да не ѝ се случи нещо лошо, това е единственото, което има значение — промълви тихо Шушан Чакмакчян, а множеството бръчки по лицето ѝ и тънките синкави вени по ръцете ѝ проличаха още повече на силната бяла светлина. — Невинното агънце има нужда от нас, точно както и ние от него. — Решителността върху лицето ѝ беше изместена от примирение, когато тя наведе бавно глава и допълни: — Само един арменец може да разбере какво означава да сме толкова малко. Свихме се като окастрено дърво… Роуз може да се среща с когото си поиска, но дъщеря ѝ е арменка и трябва да бъде възпитана като арменка. — После жената се наведе напред и каза с усмивка на най-голямата си дъщеря: — Я ми дай половинката в чинията си. Чудо голямо, като имам диабет, как да се откажа от бурма?
IV
Печени лешници
Ася Казанджъ не знаеше защо някои хора обичат толкова много рождените дни, но лично тя ги ненавиждаше. Още от малка. Неодобрението ѝ може би беше свързано с това, че от най-ранна възраст на всеки неин рожден ден я караха да яде една и съща торта: трипластова, с карамелизирани ябълки (изключително сладка) и с глазура от бита сметана с лимон (изключително кисела). Направо не проумяваше защо лелите ѝ очакват тази торта да ѝ хареса: единственото, което слушаха по този повод от нея, бе порой от оплаквания и мърморене. Може би просто забравяха. И всеки път заличаваха всички спомени от предишния рожден ден. Не беше изключено. Казанджъ бяха семейство, склонно да не забравя никога историите на другите, но да си затваря очите за своите.
И така, на всеки свой рожден ден Ася Казанджъ беше яла една и съща торта и бе откривала поредната нова истина за себе си. На три години например беше установила, че може да получи почти всичко, което поиска, стига да изпадне в пристъп. След три години обаче, на шестия си рожден ден, си даде сметка, че е по-добре да прекрати с пристъпите, защото, макар и исканията ѝ да бяха удовлетворявани, всеки пристъп удължаваше детството ѝ. Когато достигна възрастта от осем години, Ася разбра нещо, което дотогава само беше долавяла, но не знаеше със сигурност — че е копеле. Сега, като се връщаше назад, си мислеше, че няма никакви заслуги за тази информация, защото ако не беше баба ѝ Гюлсюм, на Ася щеше да ѝ трябва много повече време, за да се добере до нея.
Онзи ден се получи така, че двете бяха сами във всекидневната. Баба Гюлсюм бе погълната да си полива цветята, а Ася я наблюдаваше и оцветяваше един клоун в детското си блокче.
— Защо говориш на цветята? — поинтересува се тя.
— Ако им говориш, те разцъфват.
— Така ли? — грейна Ася.
— Така. Ако им кажеш, че пръстта е тяхна майка, а водата — техен баща, те се съживяват и разцъфват.
Ася не попита нищо повече и отново се зае да оцветява. Направи костюма на клоуна оранжев, а зъбите му — зелени. Тъкмо се канеше да оцвети обувките му в яркочервено, когато спря и започна да имитира баба си.
— Миличкото ми, миличкото ми! Пръстта ти е майка, водата — татко.
Баба Гюлсюм се престори, че не е забелязала. Насърчена от безразличието ѝ, Ася увеличи дозата от напевни думи.
Беше ред да бъде полята африканската теменужка, любимото цвете на баба Гюлсюм. Тя загука на цветето:
— Как си, миличка?
Ася повтори подигравателно:
— Как си, миличка?
Баба Гюлсюм се свъси и стисна устни.
— Каква си ми красива, каква си ми морава! — рече тя.
— Каква си ми красива, каква си ми морава!
Точно тогава баба Гюлсюм стисна още повече устни и процеди:
— Копеле!
Изрече думата съвсем спокойно и в началото Ася не разбра, че говори на нея, а не на цветето.
Научи какво означава тя чак след една година, малко преди деветия си рожден ден, когато едно дете в училището я нарече „копеле". После, на десет години, установи, че за разлика от всичките си съученички няма в дома си мъж, който да дава пример. Щеше да ѝ отнеме още три години да проумее, че това може да има трайно въздействие върху личността ѝ. На четиринайсетия, петнайсетия и шестнайсетия си рожден ден разкри още три истини за живота си: че другите семейства не са като нейното и някои могат да бъдат и нормални, че сред предците ѝ има прекалено много жени и прекалено много тайни за мъжете, които изчезват преждевременно, при странни обстоятелства, и че колкото и да опитва, никога няма да стане красива.
Когато навърши седемнайсет, Ася Казанджъ беше разбрала още, че принадлежи на Истанбул точно толкова, колкото табелите ПЪТЯТ В РЕМОНТ и СТРОИТЕЛНА ПЛОЩАДКА, сложени от общината, или мъглата, която в мрачни нощи се спуска над града, за да се разсее с първите лъчи на слънцето, да се отправи наникъде и да се превърне в нищо.