Само след една година, точно два дни преди осемнайсетия си рожден ден, Ася опустоши шкафчето с хапчетата вкъщи и ги изгълта всичките. Когато отвори очи, беше в леглото, заобиколена от всичките си лели, от Маминка и баба Гюлсюм, които я караха да пие мътни смрадливи билкови чайове, сякаш не беше достатъчно, че са я принудили да повърне всичко в стомаха си. Ася започна деветнайсетата си година с още една истина, която добави към дотогавашните си открития: че в този странен свят самоубийството е привилегия, рядка като рубините, и че със семейство като нейното тя със сигурност няма да е сред привилегированите.
Трудно е да се каже дали има някаква връзка между горното заключение и онова, което последва оттук нататък, но някъде по същото време Ася се пристрасти към музиката. Това не беше някаква отвлечена, всеобхватна любов към музиката изобщо, не беше дори предпочитание към строго определени музикални жанрове, това бе по-скоро вманиачаване по един— единствен певец: Джони Кеш.
Ася знаеше всичко за него: милиардите подробности за траекторията му от Арканзас до Мемфис, за приятелите му по чашка, за кого се е женил, какви подеми и падения е изживявал, всичко за снимките и жестовете му, и разбира се, текстовете на неговите песни. На осемнайсет Ася превърна текста на Thirtheen[23] в свой доживотен девиз и реши, че и тя е родена в сърцето на нещастието и че където и да се появи, ще носи със себе си неприятности.
Днес, на деветнайсетия си рожден, се чувстваше по-зряла, понеже бе запомнила още една истина за живота си: че е достигнала възрастта, на която майка ѝ я е родила. След като се добра до това откритие, тя не знаеше какво да прави с него. Знаеше единствено, че оттук нататък не могат да се държат с нея като с малко дете.
Затова промърмори:
— Предупредих ви! Тази година не искам торта за рождения си ден!
С изправени рамене и ръце на кръста забрави за миг, че когато стои така, големите ѝ гърди изпъкват. Ако беше забелязала, със сигурност пак щеше да се сгърби, защото ненавиждаше огромния си бюст, който според нея бе поредното генетично бреме, наследено от майка ѝ.
Понякога се оприличаваше на тайнствената твар Дабетул Арза от Корана, страшилището с органи, взети от най-различни зверове в природата, на което е отредено да се появи в Деня на Страшния съд. Точно като тази кръстоска, Ася носеше тяло с несвързани помежду си части, наследени от жените в рода. Беше висока, много по-висока от повечето истанбулчанки, точно като майка си Зелиха, която наричаше „леля"; с кокалестите пръсти с тънки вени на леля Джеврийе, с дразнещо острата брадичка на леля Фериде и слонските уши на леля Бану. Имаше крещящо орлов нос, с какъвто в световната история можеха да се похвалят само още двама души: султан Мехмед Завоевателя и леля Зелиха. Султан Мехмед беше превзел Константинопол, факт, който, и да ви харесва, и да не ви харесва, бе достатъчно значим, та човек да си затваря очите за формата на носа му. Колкото до леля Зелиха, тя беше толкова внушителна като личност, с толкова красиво тяло, че никой не възприемаше носа, нито пък някоя от другите ѝ части като несъвършенство. Но тъй като нямаше в автобиографията си имперски завоевания и притежаваше вродена неспособност да очарова, Ася недоумяваше какво ще прави с този свой нос.
Сред онова, което беше наследила от роднините си, имаше и приятни неща. Първо, косата! Ася беше с къдрава гарвановочерна необуздана коса — на теория като всички други жени в семейството, на практика само като леля Зелиха. Като дисциплинирана гимназиална учителка леля Джеврийе например носеше косата си прибрана на стегнат нисък кок, а леля Бану изобщо не участваше в класацията, защото през цялото време ходеше забрадена. Леля Фериде пък трескаво менеше цвета на косата и прическата си — според настроението. Баба Гюлсюм беше с глава като къделя, защото косата ѝ бе снежно-бяла и тя отказваше да я боядисва — твърдеше, че не приляга на жена на възраст. Но пък Маминка бе заклета червенокоска. Заради все по-тежкия алцхаймер можеше и да забрави куп неща, включително имената на децата си, но до този ден не бе забравила нито веднъж да си сложи къна.
В края на списъка с положителни генетични особености Ася Казанджъ бе включила леко дръпнатите си кафеникавосиви очи (от леля Бану), високото чело (от леля Джеврийе) и нрава, заради който бе склонна да избухва твърде често, но който по странен начин държеше жива (от леля Фериде). Въпреки това ѝ беше неприятно че от година на година заприличва все повече на тях. Освен в едно в склонността им към безразсъдство. Жените в семейство Казанджъ определено бяха безразсъдни. За да не се държи като тях, преди известно време Ася си беше дала дума никога да не се отклонява от пътя на здравия аналитичен разум.