Той отново стисна цигарата между бледите си напукани устни, където тя остана до края на дългия му вопъл:
— Модернистите ни призовават да се движим напред, ние обаче не вярваме на представите им за напредък. Традиционалистите ни призовават да се движим назад, но ние не искаме и да се връщаме към техния съвършен ред. Притиснати между двата лагера, правим две крачки напред и една назад, точно както е правел военният оркестър на османската армия. Но дори не свирим на инструменти! Къде да избягаме? Дори не сме малцинство. Де да бяхме етническо малцинство или туземци под закрилата на Устава на ООН. Тогава, ако не друго, поне щяхме да имаме някакви основни права. Но нихилистите, песимистите и анархистите не са смятани за малцинство, въпреки че сме изчезващ вид. От ден на ден ставаме все по-малко. Колко още ще издържим?
Въпросът надвисна тежко над главите им, някъде под облака дим. Съпругата на карикатуриста, нервна жена с влажни тъжни очи и прекалено голяма обида, стаена в тях, която по една случайност бе и по— добра карикатуристка от мъжа си, без обаче да бъде призната като него, скръцна със зъби: не знаеше какво да направи, дали, както ѝ се иска, да се заяде с брачния си партньор от дванайсет години, или въпреки всичко да го подкрепи в трескавите му твърдения, както би направила една примерна съпруга. Най-чистосърдечно не се харесваха един друг, но през всичките години и двамата отстояваха със зъби и нокти брака си, тя — с надеждата да си отмъсти, той — с надеждата, че нещата ще се оправят. Днес говореха с думи и жестове, откраднати от другия. Сега вече дори карикатурите им си приличаха. И двамата рисуваха безформени тела и измисляха извратени диалози между потиснати хора, озовали се в тъжни и саркастични ситуации.
— Знаете ли какво сме ние? Плявата на страната. Жалки мекотели, нищо повече от това! Всички, освен нас, са си наумили, че трябва правим, да струваме, но да влезем в ЕС, да трупаме печалба, да купуваме акции, да си разменяме колите, жените…
Пръстите на Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми се размърдаха нервно.
— Точно тук на сцената се появява Кундера — продължи Карикатуриста Алкохолик — не се бе усетил какъв гаф е направил. — Лекотата като понятие просмуква живота ни във вид на безсмислена пустота Битието ни е кич, красива лъжа и с нейна помощ ние се опълчваме срещу действителността: срещу смъртта и тленността. Тъкмо това…
Но думите му бяха прекъснати от звънчетата по вратата на кафене „Кундера", която се отвори с гръм и в заведението влезе млада жена— изглеждаше уморена не като за възрастта си и бясна.
— Ей, Ася! — провикна се сценаристът, сякаш тя бе дългоочакваният спасител, който ще сложи край на този малоумен разговор. — Насам! Тук сме!
Ася Казанджъ се подсмихна и челото ѝ се сбърчи в изражение, с което сякаш казваше: Е, добре, хора, ще поостана малко при вас, не е ли все тая, животът така и така не струва. Тя се приближи до масата бавно, сякаш притисната от невидими чували инерция, поздрави всички с безизразен глас, седна и се зае да си свива цигара.
— Какво правиш тук по това време? Нали уж трябваше да си на балет — попита Карикатуриста Алкохолик, забравил за монолога си.
В очите му проблесна внимание, знак, забелязан от всички, освен от жена му.
— Ами аз съм именно там: на балет. Точно сега… — Ася напълни навитата хартийка с тютюн — правя един от най-трудните скокове, допирам прасци във въздуха, между четирийсет и петия и деветдесетия градус — кабриол!
— Охо! — усмихна се карикатуристът.
— После се завъртам във въздуха — продължи Ася. — С десен крак отпред, демиплие, скок! — Тя грабна кожената кесийка с тютюна и вдигна високо. — Завъртам се на сто и осемдесет градуса… — Тя поръча, както въртеше кесийката и ръсеше по масата тютюн. — и се приземявам на ляв крак! — Кесийката увисна до купичката с кашу. — После повтарям всичко отначало, за да се върна на изходната позиция. Амбоате!
Балетът е като поезия, която пишеш с тяло — пророни Изключително Неталантливия Поет.
Налегна ги мрачно мълчание. Някъде в далечината ехтяха шумовете на града, в които сирените, клаксоните, виковете и смехът се смесваха с писъците на чайките. Влязоха няколко нови посетители, други излязоха. Един от келнерите падна с подноса чаши. Друг донесе метла и посетителите загледаха нехайно как събира парчетата. Тук келнерите се сменяха често. Работното време беше дълго, а заплащането — не особено добро. Въпреки това досега нито един сервитьор не бе напуснал сам — всички чакаха да бъдат уволнени. Такова беше положението в кафене „Кундера", влезеш ли веднъж вътре, стоиш като завързан, докато мястото не те изплюе само.