— Какво искаш? — попита Карикатуриста Алкохолик.
— Признание! Ето какво. Искам целият свят да заяви, че стига да е имала възможност, съпругата на Толстой е щяла да бъде по-добра писателка от него.
— Защо? Само защото е била жена ли?
— Защото е била много талантлива жена, потискана от много талантлив мъж — тросна се съпругата му.
— О! — възкликна Карикатуриста Алкохолик.
Развълнуван, повика келнера и за всеобщ ужас си поръча бира. Но когато му я донесоха, явно изпита вина, защото ни в клин, ни в ръкав смени темата и се впусна да държи реч за ползата от пиенето.
— Страната ни дължи свободата си на тази малка бутилка, която мога да държа съвсем свободно — повиши глас карикатуристът, за да не го заглуши сирената на линейка, писнала отвън. — Не на обществените реформи или на политическите правила. Дори не на Войната за независимост. Точно по тази малка бутилка Турция се различава от всички други мюсюлмански страни. Тази бутилка тук — вдигна я той като за наздравица — е символът на свободата и гражданското общество.
— О, я стига. Откога това да си скапан пияница олицетворява свободата? — скастри го остро сценаристът.
Другите не се включиха. Нямаше смисъл да спорят — само щяха да си хабят силите. Вместо това си избраха по една рамка върху стената и се вторачиха в снимка на път.
— Откакто алкохолът е забранен и обруган в целия мюсюлмански Близък изток — изсумтя Карикатуриста Алкохолик. — Спомни си историята на Османската империя. Кръчмите, мезетата към всяка чаша… Явно са се забавлявали добре. Като народ ние ценим пиенето, защо да си кривим душата? Обществото ни обича да си пийва единайсет месеца в годината, а после — по време на Рамазана, изпада в паника, покайва се и пости, само за да се върне отново към пиенето, щом светият месец свърши. От мен да го знаете, в страната ни никога не е имало шариат, за разлика от другаде, фундаменталистите не са постигнали нищо именно благодарение на тази изопачена традиция. Именно благодарение на пиенето в Турция имаме някакво подобие на демокрация.
В такъв случай защо да не пийнем? — усмихна се уморено жената на Карикатуриста Алкохолик. — А какъв по-добър повод за това от Господин Палците? Как му беше името… Чеке ли?
— Чекети — поправи я Ася, която и досега не можеше да си прости, че веднъж си е пийнала повече и е дръпнала пред групата реч за историята на балета, в която мимоходом е споменала името Чекети.
То им хареса. Оттогава често се случваше някой на масата да вдигне наздравица за човека, въвел ходенето на палци.
— Значи, ако не е бил той, балерините нямаше да могат да ходят на палци — винаги прихваше някой.
— Къде му е бил умът? — добавяше друг, а после всички се превиваха от смях.
Срещаха се всеки ден в кафене „Кундера". Изключително Неталантливия Поет, Ненационалиста Сценарист на Ултранационалистични Филми и поредната му приятелка, Карикатуриста Алкохолик и жена му, Журналиста Прикрит-Гей и Ася Казанджъ. Дълбоко под повърхността тлееше напрежение, което чакаше да подхванат разговор, за да избие навън. Междувременно всичко вървеше мирно и кротко. Понякога водеха със себе си и други: приятели, колеги или напълно непознати, някои дни се появяваха сами. Групата бе саморегулираш се организъм, където всеки проявяваше отличителните си черти, без те да надделяват, сякаш организмът имаше живот извън и отвъд личностите, които го съставяха.
Сред тях Ася Казанджъ намираше душевен мир. Кафене „Кундера“ беше нейното убежище. В дома на семейство Казанджъ тя постоянно трябваше да се поправя и да се стреми към съвършенство, което не проумяваше, докато тук, в кафене „Кундера", никой не те принуждаваше да се променяш, защото се смяташе, че човек поначало е несъвършен и непоправим.
Е, да, това не бяха най-добрите приятели, които лелите биха ѝ избрали. Някои в групата бяха достатъчно стари да ѝ бъдат майки и бащи. Ася бе най-младата и ѝ доставяше удоволствие да ги наблюдава как се вдетиняват. Беше утешително да вижда, че с годините животът всъщност не става по-добър и че, ако си бил мрачен тийнейджър, ще се окажеш мрачен възрастен. Какъвто си, такъв оставаш. Вярно, звучеше малко тъжно, но поне — успокояваше се Ася — доказва, че не нужно да се опитваш да се променяш, да ставаш нещо повече, както ѝ натякваха ден и нощ нейните лели. Щом с времето не се променяше нищо и намусеността щеше да ѝ остане до гроб, тя можеше да продължи и занапред да си бъде намусена.