— Днес имам рожден ден — съобщи Ася, с което изненада самата себе си, защото нямаше никакво намерение да го оповестява.
— О, така ли? — попита някой.
— Какво съвпадение! Днес е рожденият ден и на най-малката ми дъщеря — възкликна Изключително Неталантливия Поет.
— О, така ли? — беше ред на Ася да повтори.
— Значи си родена в един ден с дъщеря ми! Близнаци — възкликна поетът и поклати рошавата си глава радостно, сякаш е на сцена.
— Риби — поправи го Ася.
С това приключи всичко. Никой не се опита да я прегръща и да я души с целувки, точно както на никого не му хрумна и да поръчва торта. Вместо това поетът ѝ издекламира ужасно стихотворение, карикатуристът изпи в нейна чест три бири, а жената на карикатуриста нарисува карикатурата ѝ върху салфетка — нацупена млада жена с щръкнала във всички посоки коса, огромни цици и остър нос под пронизващо проницателни очи. Другите ѝ поръчаха още едно кафе и накрая не ѝ разрешиха да плати своята част от сметката. Никакви лиготии. Не че не бяха погледнали сериозно на рождения ден на Ася. Обратното, погледнаха на него толкова сериозно, че не след дълго обсъждаха на глас понятия като време и тленност колкото да се пренесат от тях към въпросите кога ще умрат и дали наистина има задгробен живот. Има задгробен живот и в него е по-лошо, отколкото тук — беше всеобщото мнение в групата. — Затова се радвай на времето, което ти е останало.
Някои се замислиха, други млъкнаха насред думата и избягаха в една или друга от снимките с пътища по стената. Не бързаха, сякаш отвън не ги чакаше никой, а върху лицата им малко по малко грейнаха блаженните усмивки на безразличието. Останали без сили, без страст, без необходимостта да разговарят повече, се потопиха по-надълбоко в мътните води на апатията, като се питаха защо, да му се не види, кафенето е наречено „Кундера".
* * *
В девет часа същата вечер, след като се нахраниха хубаво и угасиха осветлението, сред песни и ръкопляскане Ася Казанджъ духна свещичките по трипластовата торта с карамелизирани ябълки (изключително сладка) и с глазура от бита сметана с лимон (изключително кисела). Тя успя да угаси едва една трета от тях. Другите бяха духнати от лелите, баба и Маминка, които я бяха наобиколили от всички страни.
— Как мина балетът днес? — попита леля Фериде, докато включваше отново осветлението.
— Беше хубаво — усмихна се Ася. — От многото разтягане, което учителката ни кара да правим, ме понаболва гърбът, но не мога да се оплача. Научих много нови движения…
— О, така ли? — чу се глас, в който се долавяха съмнения. Беше на леля Зелиха. — Например?
— Ами… — подхвана Ася и отхапа първата хапка от тортата. — Чакай да помисля. Научих как да правя пти жоте, което означава лек подскок, пирует и глисада.
— С един куршум два заека — отбеляза леля Фериде. — Плащаме за уроци по балет, а тя научава не само него, но и френски. Пестим сума пари!
Всички кимнаха — без леля Зелиха. Със скептично пламъче в бездната на нефритовозелените ѝ очи тя доближи лице до дъщеря си и каза почти нечуто:
— Покажи ни!
— Ти да не си полудяла! — трепна Ася. — Не мога да направя всичко това насред всекидневната. Трябва ми зала и учителка, с която да работя. Първо загряваме, разтягаме се и се съсредоточаваме. И винаги има музика… „Глисада" означава приплъзване, не знаеш ли? Как очакваш да се приплъзвам тук, на килима? Балет не се танцува току-така.
Върху устните на леля Зелиха затрепка мрачна усмивка и тя прокара пръсти по тъмната си коса. Не каза нищо повече, явно ѝ беше по-интересно да яде торта, отколкото да се кара с дъщеря си. Но усмивката ѝ бе достатъчна, за да вбеси Ася. Тя избута чинията, изтика стола назад и стана.
В девет и петнайсет онази вечер, във всекидневната на някога красивия, но вече остарял и доста занемарен богаташки конак в Истанбул, Ася Казанджъ танцуваше балет върху персийския килим — на лицето ѝ беше застинало романтично изражение, ръцете ѝ бяха протегнати дланите — леко извити, така че средните пръсти да докосват палците, а мислите ѝ се носеха на вихрушка от гняв и негодувание.
VI
Шамфъстък
Докато чакаха данните на кредитната карта да бъдат обработени Армануш Чакмакчян гледаше как касиерката в книжарница "Клийн Уел Лайтид Плейс фор Букс" слага един по един в раницата дванайсетте романа, които току-що беше купила. Когато най-после получи касовата бележка, тя я подписа, като се постара да не поглежда сумата. Отново бе изхарчила за книги всичките си месечни спестявания! Наистина беше книжен червей, особеност, която не обещаваше кой знае какво, ако се има предвид, че изобщо не се котираше сред момчетата, и затова само разстройваше майка ѝ, която се надяваше да я омъжи за човек с пари. Днес сутринта майка ѝ я беше накарала да обещае, че довечера на срещата няма да спомене и дума за романи. Армануш си спомни за срещата и стомахът я присви от страх. След една година, през която не беше излизала с никого — печална дан на двайсетиеднагодишната ѝ хронична необвързаност, нарушавана от пагубни псевдолюбовни срещи, — днес Армануш Чакмакчян смяташе да даде още един шанс на любовта.