Страстта ѝ към книгите бе основна причина за постоянната ѝ неспособност да поддържа нормални отношения с противоположния пол, имаше обаче и още два фактора, наливащи масло в огъня на нейния провал. Първо и най-важно, Армануш беше красива — прекалено красива. Беше с добре сложено тяло, нежно лице, тъмноруса чуплива коса огромни сиво-сини очи и остър нос с лека гърбица, която при други сигурно щеше да мине за недостатък, но при нея само добавяше усещане за самоувереност. Съчетана с ум, физическата ѝ привлекателност плашеше младежите. Не че те предпочитаха грозни жени или не ценяха ума. Просто не знаеха към кого да я причислят: към жените с които умираха да преспят (гаджетата), към онези, с които се съветваха (приятелките), или към момичетата, за които някой ден искаха да се оженят (от типа „годеници"). Тъй като Армануш беше съвършена и можеше да бъде и трите едновременно, накрая тя не бе причислявана към никоя от трите групи.
Вторият фактор беше много по-сложен, но също тъй извън власт ѝ — нейните роднини. Родът Чакмакчян в Сан Франциско и майка ѝ в Аризона имаха взаимно изключващи се представи по въпроса кой мъж е подходящ за Армануш. Още откакто беше проходила, тя прекарваше тук близо пет месеца в годината (лятната и пролетната ваканция и доста съботи и недели) и останалите седем в Аризона и бе имала възможност да разбере от първа ръка какво очаква всяка от страните от нея и че тези очаквания са напълно непримирими. Това, което се харесваше на едната страна, беше истинско бедствие за другата. За да не огорчава никого, Армануш бе опитала да излиза с млади арменци в Сан Франциско и с всякакви, само не и арменци, в Аризона. Но съдбата явно си играеше с нея, защото в Сан Франциско я привличаха само неарменци, а и трите момчета, в които се бе влюбвала в Аризона, се оказаха американски арменци за огромно разочарование на майка ѝ.
Понесла заедно с тежката раница и притесненията си, тя прекоси „Опера Плаза", а вятърът засвистя в ушите ѝ и зави тревожни мелодии. Армануш зърна в кафене „Максис Опера" момче и момиче, които или бяха разочаровани от огромните сандвичи с телешко пред тях, или току-що се бяха скарали. Слава Богу, че съм сама — помисли си почти на шега, после зави към Търк Стрийт. Преди години, доста преди да навърши двайсет, Армануш бе тръгнала да показва града на едно момиче, американска арменка, от Ню Йорк. След като излязоха на тази улица, момичето се намръщи.
— Търк Стрийт[26]. Тези са плъзнали навсякъде.
Армануш си спомни колко се бе изненадала от реакцията. Беше се опитала да обясни, че улицата носи името на Франк Търк, юрист избран за заместник-кмет и играл важна роля в историята на града.
Все едно — беше прекъснала лекцията приятелката ѝ, явно не интересуваше особено от историята на града. — Въпреки това не са ли плъзнали навсякъде?
Да, наистина бяха плъзнали навсякъде — един от тях даже бе женен за майка ѝ. Но Армануш запази тази информация за себе си.
Избягваше да говори с приятелите си арменци за своя втори баща. Не говореше за него и с неарменци. Дори с онези, които се вълнуваха единствено от собствения си живот и затова изобщо не се интересуваха от историята на конфликта между турци и арменци. Армануш обаче бе достатъчно умна да знае, че понякога тайните се разчуват по-бързо и от вдигнат от вятъра прах, и затова си мълчеше. Още като малка беше установила, че ако не споделяш с никого необичайното, хората смятат, че всичко е нормално. Тъй като майка ѝ беше одар, не би могло да има нищо по-нормално от това да се омъжи за друг одар? Ето какво си мислеха като цяло приятелите на Армануш и предполагаха, че вторият ѝ баща е американец, вероятно от Средния запад.
На Търк Стрийт тя мина покрай евтин хотел за хомосексуалисти, близкоизточен магазин за хранителни стоки и малък тайландски пазар и продължи нататък редом с пешеходци от всякакви прослойки, за да се качи на трамвая за Руския хълм. Долепи чело до прашния прозорец и докато гледаше как по хоризонта се стеле рехава мъгла, се замисли за „Другото Аз" в сборника на Борхес. И тя имаше друго Аз, което — където и да ходеше — не изваждаше наяве.