Обичаше този град и усещаше как силата и мощта му тупти и в нейното тяло. Откакто беше проходила, с радост идваше тук, за да поживее с баща си и с баба си Шушан. За разлика от майка ѝ, баща ѝ не се беше оженил отново. Армануш знаеше, че в миналото е имал приятелки, но не я беше запознал с нито една или защото връзките с тях не са били достатъчно сериозни, или от страх да не я разстрои по някакъв начин. Вероятно второто. Беше пò в стила на Барсам Чакмакчян. Армануш беше убедена, че той е най-безкористната душа и най-безполовият мъж под слънцето, и досега не проумяваше как изобщо се е събрал с жена като Роуз, толкова погълната от себе си. Не че не обичаше майка си, обичаше я по свой начин, но понякога имаше чувството, че ще се задуши от неудовлетворената ѝ любов. В такива моменти бягаше в Сан Франциско, за да се хвърли в обятията на рода Чакмакчян, където я чакаше удовлетворена, но точно толкова взискателна любов.
Слезе от трамвая и ускори крачката. Мат Хасингър щеше да дойде да я вземе в седем и половина. Армануш имаше по-малко от час и половина, за да се приготви, което всъщност означаваше да си вземе душ и да облече набързо някоя рокля, вероятно тюркоазената, която според всички ѝ отивала много. Нищо повече. Никакъв грим, никакви накити. Нямаше намерение да се гласи за тази среща, нито пък искаше да ѝ възлага особени надежди. Ако се получеше — добре. Ако не се получеше, ще бъде подготвена и за това. Така, след като повървя из мъглата, похлупила града, в шест и десет онази вечер Армануш стигна до големия апартамент на баба си на Руския хълм, оживен квартал, построен на един от най-стръмните хълмове в Сан Франциско.
— Здравей, миличка, добре дошла у дома!
За изненада на Армануш ѝ отвори не баба ѝ, а леля Сурпун.
— Домъчня ми за теб — изчурулика тя с любов. — Какво прави цял ден? Как мина денят ти?
— Добре — отвърна спокойно Армануш и се запита какво ли търси тук във вторник вечерта най-младата ѝ леля.
Леля Сурпун живееше в Бъркли, където преподаваше от цяла вечност, или поне от времето, когато Армануш беше малка. За събота и неделя си идваше с колата в Сан Франциско, но бе твърде необичайно да се появява в средата на седмицата. Ала този въпрос бързо престана да я занимава, след като започна да разказва за деня си. Армануш отбеляза сърдечно, с грейнало лице:
— Купих си нови книги.
— Книги ли? Пак „книги" ли каза? — викна отвътре познат глас.
Май беше леля Варсениг! Армануш си окачи шлифера, приглади косата си, която вятърът бе разрошил, и се зачуди какво търси тук и леля Варсениг. Довечера нейните близначки се връщаха от Лос Анджелис, където участваха в баскетболен турнир. Леля Варсениг се вълнуваше толкова, че от три дни не спеше като хората и постоянно говореше по телефона с дъщерите си или с техния треньор. А ето че в деня, когато се прибираха, тя не беше отишла часове по-рано да ги посрещне на летището, какъвто навик имаше, а редеше масата за вечеря в къщата на баба ѝ.
— Да, наистина казах „книги" — потвърди Армануш и влезе с раницата в просторната всекидневна.
— Не я слушай. Остарява и е станала сприхава — изгука зад нея леля Сурпун, като я последва във всекидневната. — Всички много се гордеем с теб, миличка.
Да, наистина се гордеем, но не е зле да се държи като връстниците си — сви рамене леля Варсениг, а после сложи върху масата последната порцеланова чиния и прегърна племенницата си. — На твоите години момичетата обикновено не се занимават с друго, освен да се разкрасяват. Не че на теб ти трябва, разбира се, но ако само четеш и четеш, и четеш, къде ще му излезе краят?
— Знаеш ли, за разлика от филмите, в края на книгите не пише КРАЙ. След като прочета някоя книга, нямам чувството, че съм приключила. Ето защо започвам нова — намигна Армануш, без да осъзнава колко красива изглежда на помръкващата слънчева светлина в стаята.
Остави раницата върху креслото на баба си и тутакси я изпразни — като дете, което изгаря от нетърпение да види новите си играчки. Книгите западаха една по една. „Алефът" и други разкази", „Сговор на глупци", „Веселбата", „Управление на болката", „Избрани творби" на Борхес, „Нарцис и Голдмунд", „Кралете на мамбото свирят любовни песни", „Пейзаж, нарисуван с чай", „Жълтата жена и красотата на духа" и две на Милан Кундера, любимия ѝ писател, „Книга за смеха и забавата" и „Животът е другаде". Някои бяха нови за нея, други беше чела преди години, но искаше да прочете пак.