Още ѝ вреше отвътре, но тя не искаше да се кара с тях, затова се насочи към банята колкото да завари там вуйчо Дикран — не мъж, а цяла канара, — който беше застанал на четири крака и бе пъхнал глава в шкафчето под мивката.
— Вуйчо! — за малко да изпищи Армануш.
— Здрастиии! — ревна той от шкафчето.
— В къщата е пълно с герои на Чехов — промърмори момичето.
— Щом твърдиш — прокънтя гласът изпод мивката.
— Какво правиш, вуйчо?
— Баба ти все се оплаква, че крановете на мивките в къщата били стари. Затова днес вечерта си казах, я да затворя по-рано магазина и да отскоча до Шушан, за да ѝ оправя проклетите тръби.
— Да, виждам — отбеляза Армануш, като се постара да не се подхилва. — Между другото, къде е баба?
— Легна да подремне — отвърна Дикран, като се измъкна с доста усилия от шкафчето, за да вземе инструмента за огъване на тръби и пак да пропълзи вътре. — Какво да се прави, старост, тялото се нуждае от сън! Но ти не се притеснявай, до седем и половина ще стане.
До седем и половина ли? Явно всички в семейството бяха настроили биологичния си часовник за мига, в който Мат Хасингър щеше да натисне звънеца.
— Я ми подай гаечния ключ — помоли той с притеснен глас. — Този не върши работа.
Армануш погледна свъсена чантата на пода, в която проблясвах стотина инструмента с всякакви размери. Подаде на вуйчо си едни клещи, шмиргел и уреда за измерване на налягането, докато не откри случайно гаечния ключ. За нещастие се оказа, че и той „не върши работа". Момичето видя, че няма как да се изкъпе, докато вуйчо Дикран Набедения Водопроводчик, се труди тук, и тръгна към стаята на баба си: открехна вратата и надзърна вътре. Баба ѝ само бе задрямала, но с блаженото спокойствие, обземащо стариците, когато са заобиколени от деца и внуци. Дребна жена, която открай време бе с крехко тяло и с прекалено голямо бреме за носене, с годините баба Шушан се беше смалила и бе отслабнала още повече. И се нуждаеше от все повече сън през деня. Нощем обаче будуваше като сова. Старостта изобщо не бе притъпила безсънието ѝ. Семейството ѝ смяташе, че се терзае от миналото, което не я оставя да почива задълго, позволява ѝ само да подремва по малко. Армануш затвори вратата и я остави да спи.
Когато се върна във всекидневната, масата вече беше подредена. Бяха сложили чиния и за нея. Армануш недоумяваше как така очакват да седне и да яде, при положение че след по-малко от час има среща, но предпочете да не пита. Беше грешка да проявяваш прекалено здрав разум в това семейство. Армануш щеше да хапне малко, само мир да има. Пък и обичаше тези гозби. Майка ѝ в Аризона правеше всичко по силите си да държи арменската кухня възможно най-далеч от пределите на дома си и с голямо удоволствие разказваше на съседи и приятели колко е отблъскваща. Насочваше вниманието най-вече към две ястия, които плюеше при всеки удобен случай — телешкия джолан и пълнените черва. Армануш още помнеше как веднъж Роуз се оплака на съседката госпожа Гринъл, която живееше до тях:
— Ужас! — възкликна госпожа Гринъл с глас, в който се прокрадва следа от погнуса. — Ама наистина ли ядат черва?
— О, да — кимна въодушевена Роуз. — Честна дума. Слагат им подправки и чесън, пълнят ги с ориз и ги излапват.
Двете жени нададоха снизходителен кикот и сигурно щяха да смеят още, но точно тогава вторият баща на Армануш се обърна към тях и отбеляза с уморено лице:
— Какво толкова! Както го описваш, звучи точно като мумбар Трябва да го опиташ някой път, много е вкусно.
И той ли е арменец? — пошушна госпожа Гринъл, след като Мустафа излезе от стаята.
— Разбира се, че не — провлачи Роуз. — Просто имат някои общи неща.
* * *
Звънецът на вратата иззвъня оглушително и изтръгна Армануш от мислите ѝ, а всички останали подскочиха уплашени. Още нямаше седем. Както личеше, точността не бе сред добрите качества на Мат Хасингър. Сякаш някой бе натиснал бутон — и трите лели се втурнаха към вратата, но спряха пред нея, без да я отварят. Вуйчо Дикран си удари главата в шкафчето, по което още се трудеше, а баба Шушан се стресна и отвори очи. Само Армануш запази спокойствие и самообладание. Под вперените погледи на лелите си, тя отиде с нарочно премерени крачки до вратата и я отвори.
— Татко!!! — викна зарадвана. — Пък аз си мислех, че тази вечер имаш заседание. Защо се прибираш толкова рано?
Ала още преди да е приключила с въпросите, вече се досети за отговора.
Барсам Чакмакчян се усмихна, при което, както винаги, се показаха трапчинките му, и прегърна дъщеря си с очи, блеснали от гордост, но и от едва доловима тревога.