— Да, но не се получи, наложи се да пренасрочим заседанието за друг ден — каза той на Армануш. Веднага след като тя се отдалечи и не ги чуваше, Барсам пошушна на сестрите си: — Тук ли е вече?
Последните трийсет минути преди появата на Мат Хасингър бяха белязани от засилващо се притеснение у всички, освен у Армануш. Накараха я да облече няколко рокли и да им се покаже с всяка, докато не стигнаха до единодушното решение: тюркоазената. Тоалетът беше допълнен с обици, които му подходжат, с обшита с мъниста виненочервена чантичка, която според леля Варсениг щяла да добави женственост, и с пухкава тъмносиня жилетка — за всеки случай, ако стане студено. Армануш беше наясно, че може да оспорва всичко, но не и жилетката. Кой знае защо, в очите на всички в рода Чакмакчян светът навън приличаше на Северния полюс. „Навън" означаваше „мразовити земи" и ако някой бе решил да ги посети, задължително трябваше Да си вземе и жилетка, за предпочитане домашно плетена. Армануш го знаеше още от малка — беше прекарала ранните си години под меките одеяла със собствените ѝ инициали по краищата, изплетени от нейната баба. Да легнеш да спиш, без да се завиеш, беше просто немислимо, а да излезеш на улицата без жилетка — груба грешка. Точно както къщата има нужда от покрив над главата си, така и хората имат нужда от допълнителна кожа, която да ги отделя от останалия свят, за да се чувстват в безопасност, на топло.
Щом Армануш се съгласи да сложи жилетката и частта с обличането приключи, роднините отправиха още едно искане — парадоксално но не и според рода Чакмакчян. Те настояха Армануш да седне с тях на масата и да хапне, за да се почувствала готова и силна за вечерята след това.
— Но, скъпа, ядеш като пиле. Само не ми казвай, че дори няма да опиташ моите манти — проплака леля Варсениг, както държеше черпака, а в тъмнокафявите ѝ очи се мерна такава безутешна несрета, че Армануш се запита дали става въпрос просто за купичка манти, или за нещо, от което зависи животът им.
— Не мога, лельо — въздъхна шумно тя. — Вече си ми напълнила чинията с кадаиф. Нека първо изям това, предостатъчно е.
— Нали не искаше да миришеш на месо и чесън — изчурулика леля Сурпун с намек на дяволитост в гласа. — Затова ти сложихме екмек кадаиф. Така дъхът ти ще мирише на шамфъстък.
— За какво му е на човек да мирише на шамфъстък? — изуми се баба Шушан, която бе пропуснала първата серия на дебата, макар че и да го беше чула, едва ли щеше да види някакъв смисъл в него.
— Не искам да мириша на шамфъстък — отсече Армануш и след като разшири отчаяно очи, се обърна към баща си, за да му изпрати знак, че е в беда и чака да я спасят.
Но тъкмо Барсам Чакмакчян да каже нещо, от мобилния на Армануш се чу класическа мелодия на Чайковски — „Танцът на Захарната фея". Тя го взе и се взря в екранчето. Скрит номер. Можеше да е всеки… Дори Мат Хасингър, който сигурно се обаждаше, за да даде някакво нелепо извинение и да отмени вечерята. Армануш стана от стола, както стискаше непохватно апарата. На четвъртото позвъняване отговори с надеждата, че не е майка ѝ.
Беше тя.
— Добре ли се държат с теб, скъпа? — беше първото, което попита.
— Да, мамо — промърмори безизразно Армануш.
Вече беше свикнала. Още от малка, останеше ли за малко при семейство Чакмакчян, майка ѝ се държеше така, сякаш животът на Армануш е в опасност.
— Само не ми казвай, Ейми, че още си вкъщи. Армануш беше свикнала и с това — относително казано. От деня, когато родителите ѝ се бяха разделили, между майка ѝ и името Армануш бе станала друга раздяла. Тя бе престанала да я нарича така, сякаш, за да е в състояние да продължи да я обича, трябваше да ѝ даде различно име. Досега Армануш не бе споменала за това на никого в рода Чакмакчян. Понякога се налагаше нещата да се държат в тайна, а тайни Армануш имаше много.
— Защо не отговаряш? — настоя майка ѝ. — Нали щеше да излизаш тази вечер?
Армануш мълча известно време — знаеше прекрасно, че всички в стаята подслушват.
— Да, майко — беше единственото, което изрече след неловкото мълчание.
— Не си се отказала, нали?
— Не съм, майко. Но защо се обаждаш от скрит номер?
— Ами като всяка майка и аз си имам причини. Когато знаеш, че те търся аз, невинаги ми вдигаш. — Гласът на Роуз заглъхна отчаяно, но после пак набра сила. — Мат ще се запознае ли със семейството?
— Да, майко.
— Недей! Това ще бъде най-ужасната грешка. Те ще го уплашат до смърт. Не ги познаваш тия твои лели, добро момиче си и не виждаш лошото, с въпросите и разпитите си ще хвърлят бедното момче в ужас.
Армануш не каза нищо. По линията се чуваше странен шум и тя за— подозря, че докато ѝ се кара, майка ѝ разресва косата си.