— Защо не казваш нищо, скъпа? Всички ли са там? — попита Роуз. Отново се чу приглушено шумолене, но този път на Армануш не ѝ прозвуча като ресане. По-скоро приличаше на звук от мек предмет, който пада в течност, без да я разплисква, или, по-точно, от тесто за палачинки, излято върху нагорещен тиган.
— О, защо ли питам за очевидното! То се знае, че са там. Всичките. И досега ме мразят, нали?
Армануш не знаеше какво да отговори. Представи си Роуз в сумрачната кухня с шкафчета с розово-оранжев като сьомга ламинат, които смяташе да преоблицова, но все не намираше пари и време; с коса, прибрана на хлабав кок; с безжичния телефон, залепен за ухото ѝ; с шпатула в ръка — правеше купчина палачинки, сякаш в къщата имаше цели пълчища деца, колкото вечерта да си ги изяде сама. Армануш си представи и втория си баща — Мустафа Казанджъ, как седи на масата в кухнята, разбърква кафето си със сметана и разлиства "Аризона Дейли Стар".
След като беше завършил Университета на Аризона и се беше оженил за Роуз, Мустафа се бе хванал на работа в една местна фирма за минерали и доколкото можеше да прецени Армануш, харесваше света на камъните и скалите повече от всичко друго. Не беше лош човек само дето беше малко унил. Сякаш не изпитваше страст към нищо в този живот. Уж имаше роднини в Истанбул, а не си беше ходил там един Бог знае откога. Понякога на Армануш ѝ се струваше, че Мустафа иска да се отскубне от миналото, но тя не знаеше защо. Няколко пъти се бе опитала да разговаря с него за 1915 година и за онова, което турците са причинили на арменците. Не знам много за тези неща — отвръщаше Мустафа и я отпращаше внимателно, но твърдо. — Всичко това е история. Обсъди го с историк.
— Ще разговаряш ли с мен, Ейми? — рече подразнена Роуз.
— Трябва да затварям, мамо. Ще ти се обадя по-късно — отвърна момичето.
Чу се рязко пукане, съпроводено със съскане — майка ѝ или беше изляла още една лъжица тесто за палачинки в тигана, или се бе разхлипала. Армануш предпочиташе да мисли, че е първото.
Съвсем вкисната, тя се върна на масата, седна отново на стола, грабна лъжицата и без да поглежда никого в очите, започна да яде каквото и бяха сложили, с тази разлика, че то не бе онова, което ѝ се ядеше. Трябваше да гребне още няколко пъти, докато осъзнае грешката.
— Защо ям манти? — възкликна.
— Н е знам скъпа — възкликна леля Варсениг и я погледна уплашено, сякаш бе някаква твар. Сложих ти, в случай че решиш да опиташ. И ти явно реши.
Сега вече на Армануш ѝ се доплака. Тя поиска разрешение да стане от масата и изтича в банята да си измие зъбите — вече съжаляваше ужасно, че е приела да ходи на глупавата среща. Стоеше пред огледалото с празна до половина туба с паста за зъби в ръка и с вид на човек, който се кани да напусне обществото завинаги, за да стане самотен отшелник на забравена от Бога планина. Как някакъв си избелващ "Колгейт" можеше да победи противните манти? Дали да не звънне на Мат Хасингър и да отмени всичко? Искаше ѝ се само да се излежава, просмукана с отчаяние, и да чете романите, които беше купила. Да чете, докато от носа ѝ потече кръв и очите ѝ се затворят. Не искаше нищо друго.
— Трябваше да си останеш в леглото и да си четеш романите — ска— скара се Армануш на познатото лице в огледалото.
— Глупости! — заяви леля Зарухи, която тъкмо бе изникнала до нея в огледалото. — Ти си красива млада жена, която заслужава най-добрия мъж на света. А сега малко женски блясък. Сложи си малко червило, драга им госпожице!
Армануш го направи. Отдолу на червилото не пишеше точно „женски блясък", но беше близо — ЧЕРЕШОВ БЛЯСЪК. Сложи щедра доза, но после избърса уста с хартиена салфетка и го свали почти цялото. И точно тогава се позвъни на вратата. Седем и трийсет и две! Все пак точността явно бе сред достойнствата на Мат Хасингър.
След минута Армануш вече се усмихваше на спретнато облечения, видимо развълнуван и донякъде озадачен Мат Хасингър, застанал на вратата. Беше три години по-малък от нея — дребна подробност, за която тя не бе сметнала за нужно да съобщава на никого, но която бе повече от очевидна. Дали защото беше направил нещо с късо подстриганата си коса, или защото беше облякъл дрехи, с каквито обикновено не ходи (тъмнокафяво яке от агнешка кожа и зелен панталон на „Ралф Лорън"), но Мат Хасингър приличаше на тийнейджър, облечен като възрастен. Той влезе вътре с огромен букет алени лалета в лявата ръка, усмихна се на Армануш, после забеляза публиката отзад и се смрази. Зад Армануш се беше строил целият род Чакмакчян.