— Къде си, Ейми?
Смаяна, Армануш изпелтечи:
— Ма-мо! Как… защо номерът ти е друг?
— О, защото се обаждам от апарата на госпожа Гринъл — призна си Роуз. — Нямаше, разбира се, да си правя чак такъв труд, ако ти благоволяваше да ми вдигаш.
Армануш премига смаяна, докато гледаше как сервитьорът слага пред нея странна на вид чиния с храна, изваяна от оттенъци на черно, бежово и бяло. Сред соса, който приличаше на размазани петна боя, имаше три сферични парчета сурова червена риба тон и яркожълт жълтък, които, взети заедно, образуваха тъжно лице с кухи очи. Армануш продължи да държи телефона до ухото си, но вече без да слуша майка си, и нацупена, се опита да си представи как се яде лице.
— Защо не ми отговаряш, Ейми? Нали съм ти майка! Защо не ми даваш поне половината от правата, които си предоставила на Чакмакчян?
— Моля те, мамо — каза Армануш, понеже това приличаше на въпрос, на който можеше да отговори само като помоли майка си да не ѝ го задава.
Приведе рамене, сякаш тялото ѝ е станало два пъти по-тежко. Защо ѝ беше толкова трудно да общува с майка си?
Затвори с бързо извинение и обещанието да ѝ звънне веднага щом се прибере и изключи телефона. Погледна крадешком Мат — да види дали му е станало неприятно от телефонния разговор, но реши да не се притеснява, — той още си разглеждаше чинията. Тя беше не кръгла, а правоъгълна, а храната в нея бе разделена на две зони, очертани с абсолютно права линия от сос със сметана и горчица. Мат бе изумен не толкова от формата и цветовете, а от безупречната подредба. Той преглътна, сякаш се страхуваше да не развали съвършената правоъгълност.
Ястията им бяха копия на две експресионистки картини. Чинията на Армануш повтаряше платно на Франческо Борети със заглавие „Сляпа проститутка". Колкото до чинията на Мат, тя беше вдъхновена от една творба на Марк Ротко и уместно бе озаглавена „Без заглавие" Двамата бяха толкова погълнати от чиниите си, че не чуха, когато сервитьорът ги попита дали всичко е наред.
Оттук нататък вечерта беше приятна, но само толкова. Храната се оказа много вкусна и те бързо свикнаха с мисълта, че поглъщат произведения на изкуството, затова, когато им донесоха десерта, Мат не се затрудни да разбърка безукорно подредените боровинки в „Априлско синьото носи майско жълтото" на Питър Китчъл, а Армануш изобщо не се поколеба за забие лъжицата в леко поклащащия се, гладък като кадифе крем, вдъхновен от „Потрепваща субстанция" на Джаксън Полък. В разговора обаче те не успяха да отбележат и половината от напредъка, който постигнаха в яденето. Не че на Армануш не ѝ беше приятно да е с Мат, не че не го смяташе за привлекателен. Но имаше нещо, чиято липса се усещаше ужасно — не в смисъл на подробност, която липсва на цялото, а в смисъл на цяло, което се разпада на части заради онова, което му липсва. Може би храната бе прекалено философска. При всички положения Армануш проумя едно — че никога няма да се влюби в Мат Хасингър. След като направи това откритие, тя престана да се двоуми и интересът ѝ към Мат бе изместен от най— обикновена симпатия.
На връщане оставиха колата и умислени и мълчаливи, повървяха малко пеш по Кълъмбъс Авеню. Точно тогава ветрецът смени посоката и за стотна от секундата Армануш долови острия солен полъх на морето и ѝ се прииска сега да е на брега, да избяга далече от този миг. Когато минаха покрай книжарница „Сити Лайтс", не се сдържа да надзърне заинтригувана вътре, защото бе видяла на витрината една от любимите си книги — „Гробница за Борис Давидович".
— О, чел ли си тази книга? Страхотна е! — възкликна и след като чу категоричното „Не", се впусна да описва първия разказ в сборника, а после всичките седем.
Тъй като бе искрено убедена, че не можеш да схванеш докрай смисъла на книгата, ако първо не се запознаеш с неравния терен на източноевропейската литература, през следващите десет минути Армануш Чакмакчян, общо взето, се зае с това и така не спази обещанието, което същата сутрин бе дала на майка си: поне на първата среща да не проронва и дума за книги.
След като се върнаха на Руския хълм, пред апартамента на баба Шушан, двамата застанаха с лице един към друг — знаеха, че вечерта е приключила, и искаха да направят края ѝ по-добър от отминалите часове по единствения начин, за който се сещаха. Целувката бе замислена като истинска, дългоочаквана и изпълнена с копнеж. Вместо това се оказа лека, скрепена със състрадание от страна на Армануш и с възхищение от страна на Мат — двамата бяха на километри от това Да изпитват каквато и да е страст.